КОЙ Е ВИНОВЕН
Много често казваме: „Той /тя/ ми провали живота”. Особено след някоя по продължителна връзка. Наистина тогава се чувстваме толкова зле – дори и рaздялата да сме поискали самите ние. Защото сме свикнали с този човек, допуснали сме го до наши много лични неща и е станал едва ли не част от нас самите. И сега чувстваме една празнина, която не може толкова бързо /колкото сме си мислили/ да бъде запълнена. По ниво на стрес, една такава раздяла е равнозначна на развод. Тази ситуация се нарежда на второ място, като на първо е смъртта на наш близък човек. За да се нормализира положението и да се достигне някакво що-годе равновесие в живота ни, са необходими минимум 2 години. Това е истината, като мога да ви уверя, че понякога и 7 години не стигат за да влезе човек в час /по мнението на една позната, на която и трябвали 7 години за да се възстанови след раздялата/.Кой е виновен...
Да, кой ? Ако разсъждаваме както трябва, а не първоимпулсно, трябва да си зададем въпроса, той/тя/ ли са само причината за да чувстваме, че животът ни е провален откъдето и да го погледнем – отгоре, отдолу, отляво, дясно – все тая. Или ние с нашето поведение и мислене сме ДОПУСНАЛИ да се чувстваме в ролята на жертва - на човек с разбито сърце – накълцано на парченца и хвърлено в пространството да се рее... Дали ние по някакъв начин, подсъзнателно или не, не сме предизвикали такава развръзка и после по–лесното е да хвърляме вината извън нас. Защото кой, кой иска да бъде виновен за нещо?!? Може би само един мазохист от класа би се изкефил тотално... А може би сме надценили ситуацията и човека, и сме го допуснали твърде близо до нас, до живота ни /който дотогава си е бил наред, все пак/, и сме му позволили най- щедро да се разположи в цялото ни сърце... Ей така – на, вземи сърцето ми и прави с него каквото си искаш... Позволили сме си да станем зависими /недопустимо е това/ от тази личност и после, след раздялата, изпитваме отчайваща абстиненция...
Все въпроси...
Все въпроси, над които трябва да се замислим сериозно, ако не искаме всеки път ситуацията да се повтаря като в някакъв сълзлив филм, пак и пак... Да не залагаме и да не правим едни и същи грешки всеки път, когато си мислим, че сме намерили любовта на живота си и вече се предаваме и развяваме бяло знаме... Т.е да бъдем малко по реалисти, по- да не се литкаме като невидели, да запазим независимостта си, защото трябва първо да се научим да живеем сами със себе си и след това са разрешени експериментите... Иначе ще страдаме цял един живот. Ако ви харесва тази цена – моля... платете си я. Но после да няма ред сълзи, ред..., а също и: „не виждам смисъл в живота без него/нея/” ...готови на всякакви безпринципни компромиси. И сега просто чета в мислите на много от вас – „ да, лесно е да се пише, но когато се случи..” Случва се на този, който ПОЗВОЛИ да му се случи.../текст Zvetanka Shahanska/
/статията е публикувана в списание SELF-HELP
списание SELF-HELP/
Публикации
