жору...

Без Мари в кухнята

2015-11-22T15:34:00.000+02:00

Будила ли си се болезнено уплашена от влюбване? Разтърсваш се за покой в кухнята. Какво кафе? То е за празненството, което ще си устроим заедно с парченца портокал по теб. Никога не ми вярвай и аз няма да ти повярвам.

Тиган, попадаш на тиган, който напада по теб. Удряш си го в главата. Никаква полза. Той е правен за съвсем друг свят. Ровиш в хладилника. За милиард и нещо обиколки на Земята малцина се научиха на храна. Натъкваш се на чери домати и безброй бири в кеш. Чувстваш се като Алиса, но с пишка и брада. Смехотворно. Озверяваш. Запалваш газовия котлон, размятат се искри, объркани фойерверки, точно като мен без теб. Отделяш няколко точки зехтин, изписваш шумерската дума за грях и изсипваш всички домати и нито една прошка. Приличат на сърца, които трябва да разбия някак. Малки, червени сърца, готови на жертвата, която ние не сме направили. Страхът на човека се корени в това да причинява на безсилните онова, което не му стиска да случи със себе си. Поръсваш сол, за да ти щипе по раните, които очакваш от това момиче, наречено теб. Намираш и риган. Кой не е намирал риган. А кой го е открил? Любовта трябва да се подправя с вкус, нали, глупако. Мари, защо си красива?

Не е лошо да добавиш и вълшебна подправка за скара, която става за всичко друго, но не и за това. Не, лошо е, горим на огън като първите човеци. Докато сърчицата къкрят, напукват, омекват, унищожават се, отваряш бира. Кой не е отварял бира и защо си красива? Бирите се отварят, те са вратите на апартамента, в който не мога да те открия. Всичките са по 250 милилитра. Всичко е малко. Само тревогата ми е грандоманска. Екс. Целеустремен съм, не знам какво да те правя. Не ти вярвам.

Самото твое сърце те увещава да го пуснеш да си играе с другите в тигана. Не, ти си лош родител на обичта си. Не може. Втората бира. Палиш си и цигара. От котлона. Страхотен риск. След 15 минути си полудял, луд, глупав, опасен. От време, но не навреме, люлееш тигана с децата все едно е планетата, която заслужава своят крах, причинен от теб, Мари. Предлагам да умъртвим всичките си плодове, преди те да са ни. Сещаш ли се, това е от тези желания, които копнеят края на сутринта и началото на следващата. Утре ще ни викат да живеем на бис. Ще отидем ли? Ще минеш ли с мен под арката му? Не, не, разбира се. Ти си от тези момичета, с които се създава края на света, не се стига до него.

Нямаме никаква полза да мечтаем за безкрая на любовта, защото ще го открием. Това дори не е любов, това е любов, която дори не. Към този ден без час стаята ми мирише на дим, бира и секса, който не сме правили.

Накрая, накрая откриваш чиния. Най-тъпата дума в изреченията ми след другите. Но светът е плосък като цици на пеленаче. Виждал съм го обграден от водопади в сънищата ни. Малките домати са корабчетата, които изпадат от ръбовете в бедата на моето обезсърчение, привлечено от теб.

Накрая, но в началото на закуската, крадеш пармезана на италианската си съквартирантка, на която ще купиш чисто нов утре някога. Стържеш го като сълзи върху малките домати, притихнали в чувства. Продължаваш с бирите. Как няма да продължаваш с бирите! Тази рецепта я няма по тънките книги. Мари, Мари, Мари. Защо си красива. Защо и ти се казваш Мари. Защо нямаш нищо общо с всичко, което съм наричал така. Защо ме караш да ти пиша писма, които пращам на всички. Повече никога няма да спя с теб без да те целуна.

Фанфари

2015-04-26T15:55:00.000+03:00

Потърсете смисъл там, където аз не мога да намеря.

Ако можеш да увеличаваш скоростта, с която се издигаш, можеш ли да намалиш тази, с която падаш? Спиш жив в клетка под леглото и сънуваш фанфари в отвъдното. Противоречията те държат жив. Главата се върти и прави хиляди обиколки около себе си без да завърши нито една. Лееш кафе в надуваем термос с глюкоза и после тропаш по масата с отрязана ръка, защото ти горчи. Завираш минерали всяка сутрин в смрадливата си уста и си мислиш, че ще сереш сталагмити, а всъщност цяла вечност висиш от тавана на живота си с парче засмян сталактит в задника.

Виж, като не искаш да пукнеш, не си брой цветята за погребението, а жените за сватбата. Лекувай се от собствените си решения. Не обвинявай света на общо основание за тясната си грешка. Да, глупако, светът е гаден и Никой не му се кефи, защото Никой е тъп, той е твой пръв приятел, носи смешни гащи, има малка пишка и няма нищо друго.

Ти още не си Никой, но кръщенето предстои.

Казваш, че си човечен, но ти се живее в Содом? Това е като да си жена, която иска да се ебе едновременно с двама, единият от които е скопец. Не става. Пускаш песни за любовта, но си плащаш за тях. Купѝ си вила край Гомор. Пий блудкави коктейли от путкавите води на Стикс. Лови умряла риба с живи червеи. Играй голф с ташаците си по бреговете на Скамандър. Пуши факли на ленена кушетка. Ходи на сафари в Капри. Увековечи нищожието си, ако не можеш да го победиш. И това е нещо.

А ти какво правиш всъщност? Пелтечиш по темата за собственото си бъдеще. Ставаш на безброй години и си по-зависим от спонсора си, отколкото някой наркоман към виенската си лъжичка. Той трябва да се лекува, но ти трябва да се гръмнеш с пенис в челото.

Не съм чул някой да е скучал с мен или поне не са успявали да проговорят после. Не е нужно да вадиш нечий език, щом просто можеш да отсечеш главата. Аз съм щастливец с неудачни решения. Аз съм наивник на спорта и глупак на радостта. Аз съм бохем по каталог и нещастник по признание. Аз съм вносна играчка за Коледа, която малките деца ще глътнат, но с песен ще изакат. Аз съм пилот на фризби, което никой няма да хване. Аз съм смешната свиреща цицка на гумените топки, защото неуверено пазя своите от издишане. Аз съм архитект на пясъчни кули, които гордо препикавам, защото си нямам работа, но си имам пишка. Аз съм колекционер на хвърчащи спомени, които разстрелвам като яребици с ловна водна пушка. Животът ми е красив, но хронично разстроен. О, да. Аз съм лайното, което има щастието да пада във фаянсова тоалетна всяка сутрин и никога да не помирише вчерашно бельо или селски нужник.

Изобщо. Не обичам да имам проблеми по същата причина, поради която някои ги търсят. Тъп съм, доколкото ми изнася. Вносът е безплатен. Не харесвам реванширането. Звучи ми като война, в която играеш онзи, смешния вестоносец, когото винаги убиват в началото на филма, защото не може да представи добрите новини като радостни вести, тъй като, дарен със способността да говори, приказва толкова глупости, че му се отнема правото на тъп живот.

Не коря никого, че не е радостен, виня го, че не иска. Но само не ми казвайте, че не ме харесвате, защото ви преча да сте нещастни. Не се интересувам от проблема ви вчера, искам да нямате такъв днес. Нужно ли е да не можем да се отскубнем от тъпотията, все едно сме малоумните овце на Свен, които не желаят да се разделят с райграса, защото са свикнали да са от разшляканата страна на планетата. Кой ни е виновен, че не взимаме това, което можем? Кой е този олигофрен, който ти обяснява да си знаеш мястото, а ти сядаш послушно там и вдигаш ръчички като сладко кученце, което не различава милувка от шамар.

Какъв съм аз, че да слушам неудачника в мозъка си? Лошите затова са лоши, защото трябва да умрат, дори и ако това, приятелю, си самият ти. Кофти рулетка, но нали ти си я завъртял. Имаш връзки, казваш, ами вържи си ги на топките, докато посинеят и ето ти амулет за оня свят.

Изобщо. Трябва да си по-голям от провала си, да го ухажваш упорито, да го носиш на скъпи курви, да го веселиш, за да не започне той да те води по своите места, защото това е краят.

Загубил съм повече хора, отколкото някои са спечелили, защото просто някой не си е прочел писмото за сбогом. Не ми трябва сателитно упътване. Може да няма път, но все ще има спирка. А колко хора ще се возят в автобуса с мен?

Нямам никаква полза и намерение да се шегувам. Ще остана мил. Ще карам. Няма горчиво питие, което да не съм обърнал и грешно решение, което да не съм взел. Няма сладост, на която да не съм обърнал гръб и показал търбух. Харесвам отчаяните истини, защото сълзите им парят. Душата се лекува с думи, добре втрити на правилните места. Не дълбайте в проблемите, закопайте ги като семена, но само не се снимайте с цветята после. Радвайте им се. Подарете ги. Откъснете ги. Стъпчете ги. Но им оставете повече от капка достойнство.

Това е. Животът е песен и то не една, а светът е едно караоке, за което не се искат толкова умения, колкото кураж. Не е срамно да пееш без глас, но е жалко да шептиш, когато ти се скача. Скачай, глупако и престани да бъдеш такъв. И не. Не бъди себе си, бъди какъвто искаш да си. Мечтай. Чуждите мечти не са твои. Не мисли това, което и аз, мисли нещо повече. Трябва да търсим висини на духа, когато виреем в низини на преуспяването. Да бъдеш никой, не изисква кой знае какви усилия. Затова какъвто и да е денят, гледай да е хубав. Да, когато си сам в леглото, няма правилна страна, на която да се обърнеш, но часовникът на стената тиктака, но не за да шуми. Да си силен, значи да надмогваш себе си, а не другите, тогава си насилник.

Затова се чувствам като дете-психопат, на което са дали зареден пистолет, с който стрелям във въздуха, свалям злите планети, обявявам край на света, начало на човечеството и отивам да си купя фанфари, защото може и да ми потрябват.

99 стотинки

2014-10-09T19:55:00.000+03:00

Площад Славейков. Привечер. Хартиени аукционери бутат колички сякаш карат камиони с картофи. Злоради стоковеди, които по цял ден дъвчат книгите, които ние се правим, че четем. А думите са без цена. Старите думи - още повече. Бедата не е в книжарите, трагедията ще настъпи чак когато ги няма. Не можем да живеем без естествения си насилник. Също като в любовта. И все някога трябва да застанеш от грешната страна на количката, колкото и броя книжки да си натоварил в нея. В крайна сметка, какво очакваме от народ, който тъпче литературата в кашони от банани?

Иначе, здрасти. Това съм аз. Онова лайно, което не може да е сдържи да не нацапа някое изречение. Не съм писал от безброй дни. Но кой брои времето, в което линее? Вече нямам план. Липсва ми концепция за желания. Отложил съм пусковия срок на мечтите си. Целеустремен съм като пътен знак за спиране. Очаквам утрешния ден с надеждата да не дойде. Разнасям биографията си като прани гащи, а я гледат все едно са насрани. Това не ми помрачава усмивката, а настроението. Глупостта е евтина, последствията са скъпи. За да се изложиш, не са необходими големи усилия. Полагам ли такива?

Пия кафе за един лев без една стотинка и подчертавам света, за да си го върна. Гледам как едно мръсно коте се опитва да приближи масичките, но го е страх. Близо до мен куриозна групичка дъртаци се е скупчила и се хили шумно. Дочувам виц:

– Мичман, слушай. Двама пенсионери се видели на кафенце. И единият му вика: “Да ти се оплача, от 5 години не ми става курът“, а другият му отвръща „Така ли? Да чукам на дърво, на мене само от две.“ Ха-ха-ха. Да чукал на дърво, вика, не му ставал курът! Ха-ха-ха. – тежък, тежък удар. И то с бастунче.

Котето се сгъна в един ъгъл и взе да се ближе. Става ми мило. Почти безгрижно, но не съвсем. Оглеждам се. По-често съм сам сред хора, отколкото сам със себе си. Приказвам си на ум. Да говориш не е лошо. Хубаво да чуваш. Безпътицата води до сгромолясване. Сгромолясването - до тишина. Тишината губи времето. Времето е броено. Тъпотиите, които приказвам, също.

От време без време тропа трамвай. Грохотът на София. Брътвежът на булевардите. Свиренето на машините. Музика на вечното прискърбие. Цигулките на нощта. Звънтежът на тези ламаринени пчелички, в чиито кошери се тъпчем като гъст мед. Нация на килограм, измерена на фалшива теглилка и евтина като преоценена стока. Шлифоваме устрема да живеем месец за месец. Не завираме ли въображението си в продънени кашони. Не продаваме ли най-ценното си безсъвестно. Човек не трябва да лъска само бастуна си. Трудно да се развиваш, когато никой не показва грешките ти. Всяка кауза, оставена без естествена цел, се вижда обезличена. Не знам. И аз се обърквам. Но неизказаните мисли са като незаровеното тяло – започват да миришат.

– Един пенсионер отива на курва. Да я ебе. Ха-ха-ха. И я пита. „Щерка, вътре ли е?“, “Не“ му вика тая. А той се кокори: “Еби му майката и при мен го няма.“ Ха-ха-ха! – впечатлен съм. За малко да върна кафето.

Фонтанът е под похлупак. От години. Като добротата у хората. Прилича на тенджера под налягане, заклеймена като грешка на човечеството, а всъщност мемориал на гламавщината. Очевидно не горим в ада, а приживе. Сръбвам кафето, зяпнал немия шадраван, и се чудя колко бързо се претръпва пред неугледното.

Дъртите чичковци взеха да спорят за политика, наливайки евтина водка. Ако животът ни е скъп, защо пием толкова евтин алкохол? Пиенето все пак е мерна единица за безвремие, което пък няма цена. Че кой ще ти забрани да изпревариш срока си на годност? Ние сме противоречия, които се раждат и умират като такива. Разговорът определено е тъп. Моят любимец мълчи.

Дните минават, но времето тече. Котето май спи. Сградите навяват уют. А Славейкови са по-вечни от паметник. Защото има едни сиви пантеони, които ще се окажат по-вечни от личността, защото такава никога не я е имало. Разстрелвам с пример. В центъра на града ни стърчи един буламач на безчестието, фалос на измишльотината, падение на историята, стърчаща дупка на съвестта. Единственото място, на което чопля семки. Лъжите тънат в позор. А позорът в София си има и паметник.

Някой се провиква. Отново поглеждам групичката старчета.

– Миче, твоят приятел е педераст. Ха-ха-ха! – зъл смях – Ебат го за пари! – простотия. Но не по-различна от моята – Не му става курът! – на мен пък ми става бодро – Жена му го напусна! – изхилвам се доволно, но тайно. Мятам слуха в друга посока, разсейвам се, духам в кафето, облизвам бъркалката, подсвирквам наужким. А от веселата масичка дочувам пак гърлен присмех. До него друг, в анцуг, се тресе в пияндурски делириум и отваря уста непонятно. Не че слънцето залязва, просто луната изгрява. Алкохолните върколаци плъзват из града, за да го опикаят, оповръщат и направят по-истински. Мит е, че един град трябва да е спокоен. Не, напротив. Трябва да тупти. Да гърми. Нали все някъде трябва да зачеваме спомени. Ако не всички сме задници, то някои носят такива и в сърцата си. В крайна сметка, без гъз не може да се живее.

– Абе, Миче, знаеш ли защо нямам байпас? – пауза – Защото нямам сърце! Ха-ха-ха-ха! – същият тип. Носи бяла брада и черно бомбе. Дръвник с привкус. Има добри очи, но с тежки торбички. Обувки – черни мокасини. Стари, но лъснати. Хората не са чак толкова лоши, лоша ни е гледната точка. Всеки е прекрасен, преди да установим, че не е. Но не, не всеки е ужасен, преди да ни се стори, че е.

Къщата на Славейкови вече я няма, но всички сме ѝ на гости. Дори онзи оцапан дребосък в ъгъла. Площадът е правоъгълникът на столичната романтика. Формата не е от значение за усещането. Любовта минава през сърцето, едва щом си отиде. Тя ни е заченала, тя ни е и изродила. Тя ни придържа и през останалото време.

Величието е ореол на вечността, глупако. Човек е една идея по-жив в непреходно пространство. Не ти трябва проход, за да летиш, а небе. Винаги го помни. Наивник. Пътят е само за решения. Небето е само за решителните. Впрочем, да си умерен, значи да остаряваш. Най-лесно е да се откажеш. Но и най-боли. Не е нужно да си чак курва, за да продадеш душата преди тялото. Разбираш ли? В крайна сметка, не моята реч се чува на агората. Аз съм мълчаливата пионка, която чака да бъде превзета, за да се сети, че може и сама да мръдне. Едни продават книги в кашони, други носят воля от картон. Идиот. Колко малка може да бъде радостта на големите хора. И колко голяма може да е радостта на дребните човечета. И колко непонятна е разликата между двете.

Хлопам с чуплив молив по желязната масичка. Решен съм да свързвам думи на безсмислието като точици, за да видя каква картинка ще се получи. Нямам багрила, за да я оцветя. Моливите ми са сиви, почти черни. Затова съм в безпътица. Поне нося острилка. Май твърде често имам покрив над главата, затова и не знам как да се разпоредя с живота си. Кафето навън може да е по-студено, но е по-истинско. Понякога нощем усещам пепелта си. Всеки неизменно се натрява с нещо. Ах, колко думички струват мислителите си. И колко мислители струват въобще нещо?

Няма по-голям провал от това да не признаеш провала си. А що се отнася до веселата масичка, то изведнъж децибелите се снишиха. Най-тих стана моят приятел с бомбето. Очите му се присвиха. Помъчих се да чуя какво казва:

– …може да излизам за без пари, но няма да ги дам по лекари… – замахна във въздуха, сякаш е вятърна мелница. Изправи се. За миг ми заприлича на някоя антична статуя. После се олюля и си тръгна. Взирах се в силуета, докато не изчезна. Групичката смълча съвсем. Наоколо като че опустя. Котето замяука в ъгъла си. Една от последните колички трополеше по очуканите плочки. Вече нямаше кой да се смее на площада. Допих кафето и си отидох.

moralitas

2013-06-24T21:47:00.000+03:00

Отвращението ражда безразличие. Нищо не е толкова тъжно, колкото звучи. И всичко често е по-тъжно, отколкото е. С годините се научих да отбягвам това, което ме разочарова. Мисля си, унинието е плод на посредственост. А ”най-големият порок е да си повърхностен” Оскар Уайлд. Често си го повтарям. Повтарям ти го и на теб, приятелю. Не исках да пиша за политика. Нямам охота да говоря за управлението на страната. Ще си наруша принципа. Не съм в положение да зарежа всичко и да стана принцеса.

Бях си обещал да не драскам повече тук. Не ми е цел да получавам бройки харесване. Не желая да бъда известен. Не твърдя и че си заслужава да ме четете. Наричат ме блогър. А това ме обижда. Не желая да бъда нищо. Казвам се жору. Пиша си името с малка буква, вие, ако искате, му сложете главна. Не съм нещо повече от рицар на пияния образ. Научих се да флиртувам с нещастието. Туширам разни мисли между изречения и ги украсявам с повече точки от необходимото.

Пазачът в университета веднъж ми каза, че който не гладувал, не знае нищо за живота. А аз никога не съм. Искам да го знаеш, ако все още си с мен.

И да. Отвращението ражда безразличие. Родил съм се в страна, която предимно обезпокоява. Бях казал, че реденото на опашки е национален спорт. Твърдя същото и за унижението. Тук сарказмът често е грешно разбиран. А иронията е непозната дума. Речниците са книги за украса. Книгите са вещи за подпиране. Подпирането е начин за поправяне. Вместо литературни похвати се ползват емотикони. Майя пие, за да забрави. Аз забравям, за да пия. Но не всичко е така. Не желая да звуча като траурен оркестър. Възможно е да греша точно толкова, колкото и да не. Спри да ме четеш, братле, говоря пълни глупости. Никога не давай нещо, което да не можеш да си върнеш обратно.

Някои искат морал. Аз пък не искам морал. Какво е морал? Това е фалшива дума. Според тълковния речник означава ”правила за нравствено поведение; нравственост.” Отивам на нравственост - ”сбор от норми, които определят поведението на човека в обществото; морал.” Случайно забелязвам какво значи нравоучение - ”поучение, наставление за добро постъпване”. Значи морал значи нещо добро, основано на правила. Но това, което е добро за мен, добро ли е за другите? А какви са тези правила? Кой ги определя? Ако правилата позволяват нещо, то е морално. И ако не го позволяват е неморално!? Моралното за теб, може да е неморално за мен. И обратното. Не отричам. Питам. Търся нещо по.

Аз за глупости не мечтая. Време е да раздавам курове. Защото съм простак. Така се говорело за мен. Така и ще се говори. А, да, от време на време пия. И за това ще се говори. Но само не ми пробутвайте това за морала. Аз лично го нямам. За мен хората или са искрени, или не са. Или носят класа и качества, или не. Или го могат, или не. Играя ли си с думите? Още ли съм ти неприятен, приятелю? Дразня ли те? А за тези, които си играят с истините, какво ще кажеш? Не искам да живея в държавата, в която най-големият проблем е колко са бедни хората. И да. Желая да дам на всеки, който продължава да ражда безразличие един огромен, голям хубав кур. ”Стадо! - повтаряше си с презрение Петроний - Народ, достоен за своя цезар!" Хенрик Сенкевич.

Ако ще летите някъде, летете. След порноактрисата няма индулгенция. Може би и аз ще летя. Но докато сте тук и не ви харесват очуканите плочки по улиците, направете нещо. Когато всичките ни булеварди, сгради; целият ни свят е очукан; какво мислите се утаява в съзнанието? Подминаваме всичко, което ни отвращава. С безразличие. И никой там горе няма да го оправи. Няма богове. Там горе е администрация. Хора, чиновници, управници, приятели, роднини. Същите, заредени с безразличие като нас. Нека всеки помисли как си върши собствената работата и ще се сети как в управлението на страната се случва тя.

Мразя се, че пиша тези изречения. Политиката опростачва нравите. Тревожа се. Изреченията са грубовати. Чувствам се като в кръчма, в която има безброй пияни мъже и една красива дама. Да, страната ни е като една красива дама. Сетете се какво правят с нея пияните мъже. Ако ще са думи, ще са грозни, непремерени. Ако ще са действия, ще са долни, лъжливи. Метафора. Плод на фантазия. Размишление! Но там където няма искреност, класа, маниери и умения, не очаквайте нещо повече от отвращение, злост и разложение. Сега ми кажи, приятелю, да го духам ли? Или да си го начукам?

Събуди се, бе. Когато си буден, живееш. Когато спиш, си почиваш. А аз се ядосах. Животът не е влюбване, жени, чукане, пиене и сълзливи истории. В живота има и среда, в която живеем, работим и учим. И не съм доволен от тази среда. Стига безразличие. Писна ми. Натрупахме прекалено фалш в световете си. Аз пиша и викам по площадите, гласувам, давам тихи предложения. Достатъчно ли е? ”Трябва да бъдеш заличен като човешко същество, за да се преродиш като личност.” Хенри Милър.

И не искам да слушам, че синовете на тези, които лъгаха родителите ни 45 години, носят бъдещето на страната ми. Един от големите проблеми на хората от 21 век е, че искат да живеят като тези от 20-я.

Ако си вярваш в тъпата партия, вярвай си. Бъди тъпоглав. Лапай пишки за власт. И твоят ред ще дойде, ще лапат и твоята. Но никога, никога не забравяй, че съвестта на курвата не е чиста. А липсата на класа е скъпо платена. Пропадналият човек или проглежда, или умира. Възмездието не е нищо повече от естествен ход на събитията. Всяко нещо те оформя, доколкото ти му позволиш да те. Укорът е жалка форма на самоизява. Оправданието само лъска съвестта.

Тъгата на човека, който сме искали да бъдем... Тъгата за страната, която сме искали да имаме…

Това е, приятелю. Животът не е за зрители. Текстът ми е плод на фриволност. Простодушието извая упадъка ни. Ах, какво прави неизвестността с човешката душа. Може ли да се изкорени вездесъщото? А отвращението ражда безразличие. И има моменти, които обезчовечават. Но спреш ли да се притесняваш пред искреността си, започваш да губиш човещина.

Настроението ми е лошо, просто защото не е добро. Писането оголва душата, а аз си падам по голото. Някой може да помисли, че съм безхарактерен, несериозен. Вероятно съм. Може би не предлагам нищо. Но конкретиката е резултат от някаква база, нали? Попитай ме, ще ти кажа и останалото. Просто изреченията ми са най-доброто, което притежавам. Съжалявам. Думите ми са точно толкова жалки, колкото жалък съм и аз. Нося два пъти повече усмивки, отколкото мога да си позволя. А за да те помислят за луд, е достатъчно да се смееш като за още един. И за да си припомня, че всъщност не съм, понякога плача като за двама.

Aeroport de

2013-03-28T11:18:00.000+02:00

Затегнете предпазния колан докато седите. Спасителната жилетка е под седалката. Минавам през проверката. До полета остава час и половина. Не се сдържам. Вземам си бира на международни цени и зяпам самолетната писта в зоната за чакане на терминала. Вглеждането в нюансите е пътят към овладяването на изтънчеността. Бирата ми е малко вгорчена от стадната ориентация на хората. Повечето са несвойствено потиснати. Като че ще излитат в Космоса и няма да се върнат пак. Имам съществен извод. Реденето на опашка е национален спорт в България. Аз отказвам да го правя и все минавам последен. Светът е прекалено подвижен, за да го прекарвам сред чакащи хора. Правило. Не дружа с идиоти. Дори и да са ми мили. Защото и аз ще стана идиот. А в това няма нищо мило.

Иначе, не бива да има специална причина да се усмихвам. Не крия, че съм по-скоро щастлив. Дали е, защото мога да пиша необезпокоявано. На летищата всеки е вглъбен в собственото си преживяване. Никой не ти обръща внимание, освен ако над него няма надпис “информация“. На масичката до мен тъмнисто момиченце пие сок от вишна и ме гледа проучвателно. Само детското съзнание е отвъд тревогата. Децата се срамуват. Но да си срамежлив по детски, не е като да си обезпокоен по човешки. Аз пък си ближа биричката и съм по свойски одухотворен. И когато ми е скучно, просто спирам да се стеснявам.

Момиче с впити дънки и куфарче за лаптоп се оглежда. Оглеждам и аз. Приказва ѝ се, но не иска. Потропва с крак. Бежови обувки. Под тях изписан глезен. Отива да си купи нещо. Отказва се. Сяда и зачаква. Разбирам, че всеки предпочита да прави нещо. Но защо, по дяволите, винаги се решава на точно обратното? Звук, женски глас и нова опашка. Ще се товарим се автобусчето за возене към самолета. Изпивам си чашката на екс. Отивам да пусна една вода. Обливам писоара. Истинските мъже пикаят в писоари. Не твърдя, че съм. Анализирам си избора. Мислите ми пътуват на автостоп. Акуширам на посредственото си съзнание във вадене на изводи. Нищо повече. Все пак живея във века, в който дезинфектантът замени лубриканта.

Калейдоскопично чувство. Да излиташ е успокояващо. Може би пистата прави мислите гладки, а самолетът – летящи. Жалко, ако се разбием и никой не прочете това. Както съм казал, ако не стигна, ще научите по телевизията. Животът е даденост, която мъчно се оценява. Но не мисля да го пропилявам умирайки. Дочувам пеленаче да реве. Научавам и че съм си забравил слушалките. В София започва да вали, а високо над нея е слънчево. Така е било винаги. Налага се да си малко извисен, за да усетиш топлината на града. Сещам се, че след няколко часа ще трябва да включа на испански. Но сега мислите ми се нанизват като мъниста на българска броеница. Не ми е носталгично, а любопитно. Сякаш идвам оттам, откъдето никой не се е връщал и нося това, което никой не би взел. При писането, както и говоренето, трябва да знаеш кога да млъкнеш. Чао, България, обичам те.

Летим плавно. Пече силно. Махам колана. Пускам щората на прозорчето. Въздушни хостеси ми предлагат да си купя нещо. Питам какво алкохолно имат. Малки бири. Вино. Водка. Уиски. Ром... Намирам Red label със сода за превъзходно решение. Впрочем, да пиеш и пътуваш е скъпо удоволствие. Май някой ме гледа критично. Виновен ли съм, че имам вкус? И ще продължавам да пиша, докато знам, че се намира нещо съкровено, за което искам да разкажа. Струва ми се, писането е да кажеш на хората, че отвъд света им съществува нещо по-важно. Еърбъсът се тресе, ледът в чашката ми се поклаща и създава кехлибарени вълнички, които нежно попивам. Драскам в тефтерчето и се унасям. Последна глътка. Главата ми се килва, сякаш е отрязана. А дали не е.

Будя се от зов, който ме моли да си закопчая колана. Изглежда ще кацаме. Добре дошли във Valencia. Пожелават ми приятен престой. Температурата навън е 22 градуса. Часът е 18:05. Времето е облачно и отворено към златисти лъчи. Е, тук съм. Мечтите престават да са мечти, когато се сбъднат. Но винаги трябва да се търси нещо повече. Не бива да съществуват изречения без послание и човек без стремежи. И минавайки дните, виждаш, че има една наистина малка шепа хора, които са с теб от началото до края. Независимо всички. Независимо тях. Независимо теб. Понякога пътуваме и заради това.

Чумава галера

2013-01-30T11:09:00.000+02:00

В качеството си на прашинка от вечността ще погъделичкам доблестта ти. Зяпам хоризонта. Бръсне ме морският повей. Иззад ревера на залязващите стремежи тупти сърцето на животинската същност. Боклукът винаги ще е боклук. Дреме ми, че някой го застреляли. Ако искат после да го ебат и да го хвърлят зад борда.

А напудрените кроасани са пълни с кремави фекалии. Пред всеки интимен дом желаят твоето „не”. Липса на попътен вятър. Твоята загуба. Твоята промяна. Защото колкото по-често започваш отново, те стоят пред теб като водачи на трансеунтна популация от провали. Надути презервативи разказват за блясъка на бъдещето си. Да ви го начука капитан Кук! Аз не виждам нещо по-достойно от говорещ трипер. Разбери. Различни сме само под бельото. А сме обрязани до своята голяма любов.

Хиляди корави курове преядоха със съсиреците на тези менструални течения. Но аз се люшкам по стълбите и нося чаша пълна с ром. Като моряк на палубата на чумава галера. Имунизирам се. Винаги пиян и винаги уверен, че ще лижа отново майката земя.

Защото вие, оспермени лигльовци, не виждате отвъд болката и щастието. Напълнихме литературата с неграмотни интернет-драскачи, опростачващи обичта. След като изнасилихте страстта, не присаждайте скротум на любовта. Сглобяването на изречения се превърна в кодиран хорър. Кой ли е злодеят с резачката?

А морската шир е красива безуклончиво. И слънцето тук винаги ме оставя насаме с чашата, пълна с разтопен лед, размит в кехлибарена отсрочка. Понякога не се вълнувам какво ще стане, отегчен съм от всичко, което е станало.

Carpe diem

2012-12-05T18:02:00.000+02:00

„Най-големият порок е да си повърхностен.”
Оскар Уайлд

Приятното на библиотеката е, че ме кара да се чувствам като умна мишка. Студено е. Имам калориферни желания. Пиша с ръкавици. Увил съм се с палто. Изстиващ боклук с карирана риза и акварелен мозък. Желанието е алюзия. А когато една тъга започне да те сломява, намери си друга.

Момиче от библиотечната бездна кашля туберкулозно и бърше носа си. А аз съм толкова болен, че настинките не желаят да ме приемат. Сред мозъчните клетки върлува пандемия. Нося очила, не за да виждам, а за да проглеждам.

Да си поговорим за изгубеното време и откраднатите мигове. Почивам си. Пия билков чай. Разхождам се около сградата. И осъзнавам. Нашата голяма трагедия е, че нямаме истинска трагедия. И сглобяваме безброй разговори, размишлявайки за смисъла на една развалена епоха. Преходна, лицемерна, тиха. Изгубена. Ние сме поколение, което ще отегчава децата си. Коледни песни? Та ние приличаме на развалени акордеони! От едната страна – клавиатура, от другата – мях. Най-доброто от нас се побира в няколко мегабайта. Емоцията ни зависи от харесването на другите. Снимките ни запечатват не мигове, а упадъци. Мислите ни се наричат статуси. Желанията – събития. Животът ни - социална мрежа. Първи сняг? Излез и го виж бе, нещастник! Не го озлочестявай. Вземи една шепа и го помириши, не го гази.

Не, не омраза. Да го наречем любов наопаки. Готов съм. Влизам обратно. Изпих си чая, но си опарих езика. ”Това, което осъзнаваш е правилно.” Шепне ми Оскар Уайлд.

Успокоявам се. Библиотеките са храмове на студа. А в храмовете се усмиряваш. Топлината е в аурата на мисълта. Спокойствието е част от неизбежното. Глас от бездната. Молив от отвъдното. Приемам ролята на арктичен изследовател. Да разкажа за моята драма или за нечий триумф? Някои хора ме поставят в реверансно положение. За да ти харесва да четеш със заскрежени устни, е нужно да не ти дреме особено. Знам, че е декември. Чувствам го. Месецът на подаръците, елхите и червените шапки. Но сега имам друга работа. Шампанското после. Целувам изречения с посинели устни. Няма как да не бъда откровен. Сред лавиците с книги имам право да мълча, да пиша и да попивам думи. Не си чувствам краката, но се разхождам по мозъка си. Не говоря за морал или ценности, говоря за предпочитания. Не съм акробат на разсъдъка, но не ми убягват арфовите поговорки. ”Не е необходимо да се надяваш, за да предприемеш, нито да успееш, за да продължиш.” Жан Пол Сартр.

Вдигам поглед от книгата. Оглеждам. Госпожица със зелен панталон и френско дупе преплита шал и прегръща антична литература. Блясък. Заблуден лъч от слънце се промъква през високите прозорци, но не чувствам температурата му. Красотата на слънцето не е в топлината, а в надеждата, която носи. И когато умреш, не си мисли, че ще се издигнеш при него. Под лепкавата пръст няма светлина. Стоиш като самотна книга на етажерката в ковчега си. Слънцето е за живите, приятелю. Снегът също. А животът е за схваналите тази идея. И не се страхувай от онези дни, в които и без това няма да те има.

В някаква драскаческо-родилна еуфория съм. Защо всеки път се налага да стигам до разни низости, за да го правя? Чувствам се зъл. А това е само ариергардът на убежденията ми. Оказвам ли депресивно въздействие или говоря осведомено? Но когато пишеш трябва да си искрен към себе си! И това не значи да си тъжен или щастлив. Значи да витаеш опиянен от реалността. Да създаваш, значи във всеки един момент да си готов да ревнеш. Нямам какво толкова да кажа на човек, чието сърце бие само за него. Разликата между нас е, че аз ям лайна, а ти отказваш. Всеки е белязан от собственото си неудачие. Всички лъскаме, но не всички сме чекиджии. Разбери. Това, което ти се празни на лицето, не те убива. Да си обезверен значи именно, че не си звяр. Истинският рицар не носи доспехи, а разум. А вдъхновението? Това е принцесата, която го чука където ѝ падне. Carpe diem. Весели празници.

Vía Diagonal

2012-11-01T18:49:00.001+02:00

Саша се разсейваше с каквото може. На кокетна масичка край Vía Diagonal въртеше задниче върху твърд и чисто бял стол. Прелистваше минути, преметнала бедро върху бедро. Хапваше помело. На едри парчета. Украса от канела и кафява захар. Облизваше се. Деликатно. Като че попиваше сперма с лакмусови устни. Малък Pampero с много лед охлаждаше съвестта ѝ.

Носеше страхотни очила. И не само. Косите ѝ разхвърляни като златисти нишки. Дълги. Диви. Рошави. Сякаш още потръпващи от последния тек. Кичурите подканят. Да бъдат захванати. Опънати. Устните изпъкнали. Желаещи. Засмукващи. Без щрихи от козметика. Носът ѝ чип, крехък. Като изваян от моделин. Гледаше насилено, молещо, лепкаво. Подчинено. Беше от онези жени, сред чиито бедра можеш да срещнеш най-големите си тревоги.

Долиташе сладникава миризма на розова вода и фурна за хляб. Непривично оживление. Безброй обувки тропат по паважа. Саша не е сама. Останалите маси се пълнят. От различни лица с всевъзможни нужди. Сангрия. Кафе. Сок. А Ромен и Пау смучеха бира и нагъваха сандвичи.

-    Сигурно има дъх на цветя, а ние смърдим на бира.
-    Виж, братле, познаваш ли Мария Фернанда?
-    Не, само съм я целувал.
-    Щом нея прекарах, значи всяка ще ми върже. Ти може да си я целувал, но аз ѝ пръснах сливата.
-    Абе, пий си бирата и спри да приказваш глупости…

Късите мисли са най-добри. Няма да тормозя аудиторията. Мъжете често са глупаци. Губят толкова време, за да се хвалят как ебат жените, а после им ближат токовете. Един вид комплексна неудовлетвореност. Именно такива като тези опошляват страстта. Превръщат я в креватна емоция и затриват романтиката ѝ. Ах, колко ли могат да говорят цинично без да се опростачват?

Същевременно група улични клоуни предизвикаха възторг с непринудения си шутовски хоровод. Докато Ромен и Пау спорадично зяпаха Саша, тя отразяваше представлението на маскарадните артисти.

Няколко. Дребни и високи. С цветни перуки. Рисунки по лицата. Чудати костюми. Големи обувки. Червени носове. Карнавална атмосфера. Циркова сатира. Не говореха, развличаха с жестове и мимики. Комедианти от ням театър, предизвикващ най-искрен смях. Охолен кикот. Приветлива духовитост. За частици минути. Прехвърляха се от заведение на следващото. Накрая, най-малкият от тях, малко клоунче, метър високо, мина през масите с шарена кошница. Едни оставяха банкноти, други монети, трети нищо. Ромен обаче махна на детето и то не понечи да се приближи. Пау пушеше и въртеше запалка в пръстите си. Те не видяха как Саша прегърна момченцето, целуна го по челото и му пъхна банкнота в джобчето на ризката. Защо трябва да дължиш нещо, за да дадеш нещо?

-    Отивам да пробвам. Не ме чакай. – каза Пау, загаси фаса и се изправи. Прокара ръка през бретона си. Подръпна краищата на тениската и викна момичето, обслужващо заведението. - Още по едно каквото пие мацето там. И ги носи направо на масата…

Пау се приближи. Саша го забеляза. Стори ѝ се симпатичен. По-висок от нея. С пъстри очи. Светла кожа. Брада на няколко дни. Плосък корем и чисти обувки. Усети и свежестта на парфюма му. Долови, че ще ѝ заговори.

-    Привет! Виж… Ако не възразяваш… Да ти направя компания?

Саша се усмихна и отмести чантичката си от втория стол. Пау разбра и седна. Тъкмо сервитьорката донесе питиетата. Двамата намериха погледите си. Подобно положение може да доведе до най-любопитни изживявания и то в най-неестествена обстановка.

-    Наздраве! Как се казваш? – попита Пау. А Саша подскочи на място. Направи му знак да изчака. Извади тефтер и химикал. Написа нещо и го подаде. Изненада.”Здравей! Аз съм Саша. А как е твоето име?” Тревога скова мъжкаря. Фернандо онемя. Страхът му върза топките на фльонга. Паника. Лицето му се сбръчка. Той стана. Извади банкнота и я хвърли на масата. Обърна се и безследно изчезна. Ромен тръгна да го гони. Скоро и той се изгуби от обзора.

Устните на Саша затрепериха. Тя не чуваше и не говореше. Но чувстваше и усещаше повече от всеки друг. Сутиенът стегна гърдите ѝ. Зърната бяха твърди и чувствителни. Бе изпитала онова съвсем женско вълнение в близост до хубав мъж. Но това не заслужаваше униние. Разочарованията убиват само дребните души. Има прекалено много хора, които не разбират нищо за вдъхновението, но знаят всичко за убийството му. Не бива да им обръщаме внимание. Те са нещастници. За да приемеш красотата се изисква нещо повече от чифт топки. За да оцениш дамата е нужно и нещо повече от твърд кур. На прекрасните хора трябва да им казваш, че са такива, а с глупаците не e нужно да говориш. Не е въпрос колко си хубав, а какво можеш да предложиш. Жените са красиви същества, не ги мачкай. Влюбването е нещо по-специално от двама души затворени в една стая. Не отнемай това, което ти нямаш. И не давай това, което не можеш да дадеш. Ако не можеш да направиш някого щастлив, не го прави нещастен.

Саша свери себе си с часовника. Кимна. Погледна към масата. Надигна уверено чашата. Изпи я до дъно. По мъжки. Ромът се изпразни мощно в устата ѝ. Изправи се. По навик дръпна задната част на дънките си нагоре. Гащичките ѝ се прибраха. Взе пощальонската си чанта и заподскача по слънчевата Vía Diagonal…

Матовото стъкло на следващата бира

2012-05-22T02:10:00.000+03:00

Насочвам се към Орловия мост, но дайрето звънливо ми напомня, че не съм мръднал от кръстовището на посредствените изречения. Виждам безброй истории. Мъча се да ги опиша така както ги чувам в ехото на мозъчната си стая. Мечтая за роботизиран стенограф, вързан към текстописното ми възприятие. Често пробвам да мисля сам, на глас, но не случвам на думи. Самопритеснявам се. Впрочем, никога не приказвам уверено. Този, който пише, не е този, който говори. А този, който говори, не е този, които би писал. Оказва се, че съм една пелтечеща машинописка.

Светът е най-истински когато понечим да го разберем. Борисовата градина има и една друга част, но как ще я видиш през дебелото бирено стъкло, стоварен по пейките край изкуственото езеро. Или най-много да се разходиш до сянката на оня стърчащ хуй на високото. Но в страната на аварийните светлини не мога да очаквам нещо повече от вдъхновение със срок на годност. Толкова много различни хора не осъзнават колко всъщност са еднакви. Аз също. Невежът не е нищо повече от доволен неграмотник. А усъвършенстването е плод само на преборените пороци.

Паркът всяка пролет ражда. Изпод мислите си всички стимулираме стокооборота на желанията. Възползвай се! Бедрата на града ти се разкрачват влажни, ако можеш, пълни ги. Ако не, върни се откъдето си. Казват, че всеки кръста си носи, но аз смятам, че всеки си носи оная работа и нищо повече. Странстването на безпътниците, това е историята на нашето време.

Разминаваме се. Полът - женски. Тая беше толкова грозна, сякаш някой пиян пишман скулптор я е очукал с длетото си. За капачка злокачествената пемза носеше и панделка. Циркът може да е пълен с артисти! Но пък в гората върлуват свирепи зверове. И има същества, които не заслужават и думичка от написаното за тях. А ние грижливо им го даваме. Осмивам всички, но себе си към критикувал най-много.

Красотата за някои е само шега. Дори когато вършиш долни деяния, трябва да го правиш изящно. В автобуса на идване прочетох крадешком от един вестник ”Обучението на актьори е най-скъпо”. Поклонително вярно! Забелязали ли сте какво се случва когато хората се разминават?

- Ами, гледат се. Пък, виж, мъжете пускат и втори контролен поглед след разминаването. Ха-ха-ха-ха! – това ми беше отвърнал един познат.

Но се сетих за нещо по-иначе. Изражението. Сякаш всеки споделя неудовлетвореността на живота, който сам си е избрал. Всички се правят на тъжни, за да види някой, че са тъжни. И толкова често срещам погледи, които сякаш ми крещят ”Помощ! Спаси ме!” Аз ли? Не мога да дам всичко на всекиго. А и най-често отпушването опира до страха от един минутен разговор. Страх ни е от думи. Страх ни е да говорим! Разминават се не хора, а ходещи неудачия. Съблечени сме в примитивни проблеми. Мъже без топки. Жени без достойнство. Сигурно звуча като траурен оркестър, но се чудя защо предпочитаме спокойствието на безхарактерното си битие, пред удовлетворението от съзидателния стремеж. Пиячка и вицове пред лист и химикал… А може и аз да прекалявам с размишленията. Или се опитвам във всичко да видя някаква уродлива пролука. Ето това бях казал, а отсреща приятелският разум ми отвърна:

- Ама ти си бил голям специалист по неприличните отношения. Отърси се от притеснението, че нечий живот зависи от теб и вече ще съществуваш пълноценно.

Спомням си, спряхме недалеч от езерото с лилиите. Отворихме бирите и продължихме да ръчкаме световете си. Трудно щях да убедя отсрещната страна, че има смисъл от разходка до другата част на парка. Самият не го вярвах. Не стигнах по-далеч от останалите. Лочех хладна "Загорка" в сянката на гигантския хуй на братската могила. Така обикновеното надделя. Рутината смачка приказките за желанията. Говорех за революции, но не съзрях своята. Личността продължи да дреме. Посредствеността е измамна кучка с плитка дупка за еднократна употреба. Опъваш я и след ден не помниш. Само надскочилите себе си и вдъхновили другите имат място в полето за име под изреченията с кавички. Останалите сме леш. Описваме чудни хоризонти и приказни залези, но творим през матовото стъкло на следващата бира…

Прозоречни песни

2012-05-03T12:38:00.000+03:00

"Отвъд перилата са облаците и птиците, между тях – глупостта ни." Драго*

Бичи лайна. Пътечка от бичи лайна! Анаболи! Но при мен няма ала-бала! Гледам. Тъжна вечер. Един литературен хатихумаюн. След него дарадонна заря. Защо? Защо? Защо? А тази пролет София е толкова тиха нощем. Поглеждам към тъмнината отвъд перваза. Долавям прозоречно чуруликане. Не се чуват помярите. И те се отвратиха от кафявите скулптури. Но пък песнопойците свирят щастливо. Дали не си пускат мръснишки намеци за въргаляне из гнездата? Добре, че виреят из небесата. По клони, храсти, стълбове, лампи, жици. Винаги съм мислел, че спят в онези правоъгълни дупки в панелните блокове на последния етаж. Възможно е да се заблуждавам толкова колкото да не го правя. Но завиждам на големия синигер, че не стъпва по земята. Тук отвращението ме кара да затапвам нос. Имам навика да се отдръпвам от всичко, което ме е разочаровало. И ще го направя. Поднасям извиненията си, напоени с лубрикант!

Бележка! Някои ще ме нарекат злодей, но най-хубавото се случва след като е имало унищожение. Дали това не е славей? Четох, че се чувал лесно, но се срещал трудно. Точно като добрите мисли. В нощи като тази мълча и вадя изводи. Тежък ТИР разтреперва кръстовището и разбутва заспалия квартал. Да говориш в такъв момент не е нужно. В 2 a.m. приказването е излишно. Или си унесен в дълга дрямка или си се запотил над чуждо тяло. Възможно е да се потиш и над своето. Самотниците днес са модни. Да им отдадем секундното дължимо.

Наскоро разбрах, че единствените хора, които не говорят са мъртвите. Градска сойка се съгласява звънливо с мен. Вероятно знаете, че Борисовата градина е украсена с дузина бюстове. На хора - изчезнали, но останали. Туберкулозата не е казала на нито един от тях, че днес ще бъде герой. Примерни идеали. И май най-значимото произведение на един творец е охотата му да създава с знанието, че няма да присъства успеха си. Най-великите са чували аплодисментите едва в марша на близките си, държащи дървената кутия, закована с вечни гвоздеи. Представям си как строени врабчета кимат с глави. Гугутките припяват в същия дух. Прозоречни песни от летящи създания. По-добре да слушам тях…

И точно ти ли ще заявиш, че си нещо повече?! Путка заспала! Творец не се става. Творецът не е професионалист. Не е изклатен издател. Това е човек, който споделя фантазията си да вижда реалността и нищо повече. Не ме гледай като кукумявка в късни доби! Създаването е процес, не стремеж. Значими са посланията и те стоят като вековни дъбове, останалото са телевизионни серии с аудитория за една вечер. Паркът е специален, не защото някой го е измислил днес и го чисти, а защото до вчера е бил гора. Лицата са превърнати в статуи, не заради красотата на мрамора, а заради гения на някого. Птиците не пеят, за да ги чуват. Пеят, защото така живеят. Денят и нощта не се сменят по поръчка. Случва се, защото е в естеството на природата.

Едва половината от писането е писане, останалото е всичко останало. Защото след началото има още толкова много работа. Иначе какъв е смисълът да четеш нещо когато не прочиташ нищо?

Размисли в парка

2012-05-01T16:14:00.000+03:00

”… и вместо птички - хаспели скриптят…” П. Пенев

Автотехнологии в мобилен вариант скриптят по Цариградско. Отвъд асфалтовата барикада е Борисовата градина. Шляя се по най-периферната алея. Маргинал между две столетия. Гледам с черни очила, за да откривам цветни гледки. Малко момченце маркира кучешка територия, а мустакат господин го насърчава да се прикрие по-умело. Добре дошли в градската гора!

Изпращам поглед с обратна разписка към шосето. Автобус на Христова възраст превръща въздуха в дим. Гълтам ауспусни газове и ги прокарвам със светла бира. В литературна абстиненция съм. Търся сюжети, но намирам сардонични размисли. Разочарованието е изпит за самочувствието. Когато личността заспи, остава да будува човешкото същество.

Наоколо стволовете на дърветата са обрасли с бръшлян, не по-малко от волността ми с приличие. Сега други творят за сметка на мен. Дребен шпаниол се изсира в тревата. Прикриващото се детенце подскача на поляната със свалени гащи.”Тате, готов съм, готов!” Но бащата е зяпнал целулитните масиви на ято гимназистки.”Тате, тате!” Главата бавно се измества по посока на звука, но зениците все още са фокусирани в картинката. Погледът не иска да се разделя с поднесената наслада. "Никой не е отговорен за това, което вижда, но е отговорен за това, което гледа."( Хавиер Мариас)

В порив на стресов рефлекс родителската грижа е дадена. Професионално. Даже след минути никой няма да помни. Джинсите са вдигнати. Ципът е закопчан. Пишката е скрита. Случаят е приключен. Но има гадини, които ще вземат да го запишат. Ще се изявя като зъл нравоучител. Ако господинът някога прочете скромното ми съчинение по картина, да се види поздравен с последната серия на ”your stepdaughter tossed my salad”. Положително ще го отпусне. Жестикулярен съвет... Ах, как пролетно време всичко е дяволито напъпило. А пролетта е най-красива в края си. Надничам в тенискортовете. Пукоти от опъната корда. Свистене от летящи зеленикави топки. Пъшкане на запотени дами и хриптящи господа. Отпивам. Продължавам по алеята. Притварям клепачи и се заслушвам в звуковите потоци. Изолирам ги един след друг. Детски писъци. Ученически смях. Стъклени наздравици по пейките. Чуруликане на птици. И всичко музикално матирано от тътена на автомобилите. Чудноват ембиънт. Чувствам се като амфибиен орнитолог. В тефтера съм записал: ”Да добавя и чукащите се катерици…”. Да го правя ли? Разхождам се в полето за търсене на думи. Нищо повече. Нищо повече. Нищо повече.

pandeiro

2012-04-22T04:37:00.001+03:00

Последният ми разказ не успя. Защо? Приех се сериозно. Изсмях се на твърде много писци. А не мога да хвърлям вина върху някого само защото има смешна шапка. Няма как да убия нещо, без да убия и част от себе си. А аз пожелах да пиша за награди. Планирах на пределна височина. Приземих се поради авария. Ташаците на егото ми задрънчаха силно. Започнах да казвам кое може и кое не. Казах кои умеят, кои не! Докато се изхвърлях върху чуждите изречения, не виждах своите, затрити в прах. Хората стъпват лошо. Едни се нарекоха блогъри, вместо пишещи. Грешка! Но други се видяха като писатели, вместо драскачи. Ужас! До каква низост достигнаха стремежите?!

Въображението винаги ме е ухажвало дръзко и сега няма да запазя приличие. Вадя библиоподобния тефтер и записвам светата мисъл. Всеки някъде твори и оставя нещо след себе си. Изкуството не е само за украса, то е и за тия утре. И сега трябва да стане тихо. Писането за мен никога не е било литература. Казвам, че драскането по редове с молив е живот. Да говориш, значи да не пишеш. Да не пишеш означава, че умираш. А аз точно това върша. Държах нагона си в консервната кутия на тушираното си его и заваляха празни страници. Рядко се мълчи от достойнство, мълчи се заради тъпота. Вероятността да греша е голяма, колкото тази да не го правя. Знам! Всеки има истории за разказване, но простете ми, не желая да ги използвам като уплътнение на алкохолни дограми.

pic by Диана Младенова =]

Искам да инжектирам думи във вените на страниците, но няма нищо в графитената спринцовка. Без заряд от букви, графитът е само сивкаво непрозрачно вещество със слаб метален блясък. Излизам в почивка. Изреченията почнаха да се сглобяват без стойност. Разделението между мен и писането сега е въпрос не на земно пространство, а на космическа бездна. Песента на връзката ни звучи в пълно разминаване на ритъм и бас. Думите ми са като кубчета скъсани дати в календара на безвремието. Сгреших. Бягах от реалността, не от ревността. Затова се връщам при света си, там където предимно се живее, а разговорите са само украса. Най-красивото се вижда, после се изписва. Не желая да бъда герой на унизената мисъл. Човек трябва да знае кога да напусне купона. Изборът ми е плод на своеволна страст. До следващата среща. Подчертавам действията си с гадателни думи. Ако утре пропиша, не ме съдете. Стремя се към толкова блестящ провал, че да залича успеха. Звуча като досадно дайре. Знам. В белезите на семафорното щастие поставих да лежи алената неизвестност на огънатата съдба. И никак не искам да знам как изглеждам докато пиша тези редове…

vinyl

2012-02-09T03:20:00.002+02:00

"Не чистота на ангела е най-ценна, а фактът, че може да лети." Хенри Милър

Онази вечер сънувах много обезпокоителен памфлет. Докосни се. За мен беше огромна радост да прекарам есента в компанията на твоите мисли. Любовта може да трае три години, но страстта остава с нас, колкото и да свършваме. Единственият сън, който се сбъдва е мокрият. А мнението ще го затвърдя зад гърба ти. Срещнеш ли вдъхновение с угризението, забрави за писането. Минаха часове. Секундарникът се клати. Изрезки от спомени. Като микровълни от детството. Не желаеш нищо повече. Да ти напомня ли, че сме тоалетни познати?

С момчетата не предвиждахме излизане в събота. Но таксито подканващо се пързаляше по снежните коловози. И, впрочем, имам срамна инспирация. Путката е неизчерпаем източник на вдъхновение. Аз и ти сме живеещи примери. А когато те помоля за бира, не отивай. Обичам смирени жени само в леглото. Как да обясня необяснимото? Може да съм алкохолен хроникьор, но определено съм и долен сексист. В Mixtape ще храча обилно върху всеки чандала държащ омазана чалгия. Но съвсем не предвиждах музикалното трио. Аз. Ти. И то. Всичко, което искам е да не ми пипаш мечтите и да не ми пробутваш своите.

Този, които пише, не е този, който говори. На барманката ѝ осемених тъпанчетата.”Да, госпожице, Бенедиктин, да ви се намира Бенедиктин?”. Повторих. Приветливо и леко звънливо. Нямало. Тогава желая тъмна бира. Заченах вяло недоразумение, но определено оставих впечатление на социален пияч. Завърнах се с подскачащи крачки при момчетата. Кръстосахме гърла на бутилки. Тост. Тежък жребий. Всеки знае стиховете. Бийтът безчинства. Надвикваме звуковата апаратура. Ти. Ти. Ти. Не се обръщай толкова често. Миналото си отиде, а бъдещето още не е дошло. Имам живот за умиране, затова отивам пред сцената. После ще се срещнем. И не търси своето име в чуждите чувства. Трия имената. Преди пишех без тях. Къде се изгуби идеята, че можеш да се откриеш във всеки ред? Водя най-грозната битка само за да бъда себе си.

Чета книга, а на корицата ѝ - огромна космата катерица. Случайност. И рязко микрофоните бяха включени. Хората, с чийто звук израснах ще ме превърнат отново в дете. А ти какво правеше там? Дращиш в окървавените ми нрави. И какво трябва да знаеш? Истината, която искаш да чуеш или истината, която искам да ти кажа? Избери си, удоволствието е евтин оргазъм, но виж, сълзите са безплатни. Цялата музика е във прах. Пусни я в прах за пране. А тези говорят толкова скорострелно. Понякога си мисля, че единствената причина да дишам в баровете е, за да ви изкопча шибаните истории.

Мразя обещания. Обещанията са примитивна имитация на застраховка. Спокойствие, че няма да направиш нещо. Дори и да го искаш страстно. Това обезличи човека. Направи го жалък и малък. Някаква изродена форма на сигурност, смърдяща на застояла мъзга. И точно така. От театъра до цикъла. В града всичко истинско се случва между двете градини. Висота на реалността. Преди се учих от чуждите грешки, сега от своите. И щях да съм по-възбуден ако знаеше какво е сафизъм. Красотата води до потентна твърдост. Нали? А тръпката под бикините винаги е липсващ елемент.

Ще кажа. Не съм те приближавал. Дори не те видях. В залата стотици хора кръстосваха ръце във въздуха. Феромонни събития. Купих си бял молив, за да превръщам червените бикини в розови сънища. Чудно. Колко често можеш да си удовлетворен? Хората си говорят, защото се желаят или защото има какво да си кажат. А аз ближа между бедрата на двете положения. Живот. Обхвани го панорамно. Свят, в който музиката измести книгите. Но за отрепките няма такова нещо като прекалено евтино. Танцувай. Беше момиче преди да се запознаеш с мен. Но кой ще твърди, че е боклук ако не е такъв? Не ме приканвай да си лягам. Сломявал съм твърде непокорни души. И не знам дали зърнах твоя свят, но ти видя прекалено много от моя.

Тъжим заради изгубеното време, не за изгубените хора. А тази нощ сякаш е сън. И момчетата са доволни. Стълбовете край канала ни изпращат сензорни светлини. Нямаме гласове. В клуба оставихме по 5 лева, а сякаш бяха малко. Говорейки за изгубено време, не изгубихме дори секунда. Артистите дадоха всичко от себе си. Оглеждаш се. Усещаш ли присъствието на някого? Как се ронят цветовете. А любовта е поприще за податливи към унижения. Облекчаваш се често, задоволяваш се рядко. Неудовлетворението често попива в памучния плат. Пускам думи като писма в бутилка. Не желаех да те виждам. Не бях излязъл за червило. Желаех чистите песни. А ти преди години ме омърси не като го забрави, а като го лигави. Невъзможно е да чуеш това, което искаш. Няма как да пиша за нещо, което ми е пред очите. Прекалено много идеи, за да осъществя дори една. Има нощи, в които виниловите песни са по-истински от хората. С всяка една сълза остава една тема по-малко за плакане. Влюбени сме в актьорски маски.

-Може ли да си сваля дрехите?
-Не, ще те чукам облечена…

Бар на чудесата

2011-12-26T02:23:00.005+02:00

"...това е единственият вид хора, които могат да бъдат поставени над комедиантите.
Той нито плаче, нито се смее, той е отвъд страданието." Хенри Милър

Познанството е плод на нечия дързост. Днес всичко е същото, само аз съм различен. Беше нужна искра страст. Чувствата винаги замъгляват съзнанието. Вечерта когато открихме златистата обувка ни видях по-безидейни от всякога. Сякаш нощем се прибират само лудите. Изстрел! Давай! Сложи преграда пред поривите. Метрото те изпращаше. А в шума на улиците чух тишината на безсилието. Една приятелка иска туширана рисунка на сълза под лявото си око. Само една ли? Свободата изчезна заедно с усмивката. Говоря за последните есенни дни. Когато трябваше да убивам чувството да съм свръхвдъхновен. Нощите, в които спях на твоята възглавница, за да си спомням. Часовете между нощта и сутринта. Така искрено туптящи, защото исках да ти кажа колко си прекрасна. Бележка под вратата. Радост! Тичам бос по стълбата. Спи усмихната. По-добрите дни се чакат вечно.

Психопат ли съм? Не. Добър ли съм? Не. Биполярно разстройство? Дали? Мисленето е ускорено, речта – бърза. И разбрах, че когато не знам какво да те правя, остава да ти се радвам. Манийно-депресивна психоза. Определено се наслаждавах. Класифицирано психично заболяване. Отклонение. Харесах полата ти. Еуфория след меланхолия. Често съм пълен с грандиозни идеи. По едно време се чувствах добре. Даже щастлив. После няколко зелени фенера изгаснаха в бялата пейка сред свършените рози. Когато дамата харесва, тя неумело отбягва и крие погледа. А дали познатата не е непозната? Така и стана. Преди да изпадна в самосъжалително състояние, трябваше да си изчезна. Будя се и пиша нещо. Живея живот, който вече съм живял. Двойно кафе, от по-горчивите. Zombie dubstep и виновни стъпки. Университетът вляво е призрачно притихнал. Нека изтръпвам. Вървя летейки. Пиша за хората, които никога няма да разбера, защото дори не разбрах себе си.

Не ми се мисли колко лица ще видя в мига преди да изчезна. В Wonder bar исках да напиша история за момичето с инсомния, което може би щях да чукам, а може би не. Миксирана латиномузика с ускорено басово звучене. Ви танцува и ме пита искам ли още една бира. До нея две големи кафяви очи попиват пространството. Трябваше да избера едно от двете имена. Ив или Иф? Край на смисъла! Последните няколко изречения все още стоят задраскани в тефтера и безсрамно чисти тук. Винаги ми липсва някого. Спомням си къде е седеше. А в бара на чудесата всичко е с цвят на розе. Кинопреглед. Части художници по стените. Черни и бели негативи. Епизод. Сладък шоколад с чист кубински ром. Аз отпивах малък Джак и галех умислен някаква сода. Линеех в смесено чувство на страдание и желание да се напия. В онази мацка всичко беше потайно. Сладка миризма на никотинов опиум и настръхващ парфюм. В свитите цигари и свитите устни има порнографски чар. Колко съобщения без отговор! А хората не си дължат нищо друго освен собственото удовлетворение. Най-сигурният начин да разкараш това, в което си влюбен, е да го оскверниш.

Случва се да загубя вдъхновение в някого. Всеки има право да ми се сърди, а аз - да не отвръщам. Ако знаех какво върша, нямаше да го върша. Често се питам да пиша или да обичам? Но когато пиеш дрехите нямат значение. В същността на човека е да има непривични желания. Нестандартното не значи нищо повече от това да разкажеш живота си със странни думи. Имам проблем с контрола над емоциите. Страхотно дупе, но твърде евтино. Няма недовършени истории, има само изоставени спомени. Сънищата плашат, тогава недей да спиш.

Трябва да намеря мотив, излъчващ движение. Този глас ми е любим. Истинската тъга няма цвят. Вратата на тоалетната има прозорче с формата на гръцки кръст. Бели стени до скърцащи панти. Превъзбудените действат с изпитани прийоми. А смелостта значи да имаш нещо повече от чифт топки. Две минути по-рано. Книга ли четеше или гледаше в мен? Недей. Замесен съм в компендиум от лайна. И все пак съм твърде очарован от ужаса на гледката. Да насилвам душевно болни. Вместо апатия можем да го наречем философско израстване. Две минути по-късно. Ви ми предложи нова бира. После си тръгвам. Наблюдавах брютентния барман, който твореше адски питиета и разбирах. Изглежда пречупиш ли се веднъж в предизвикателствата на съдбата няма поправяне. Не твърдя, че хората трябва да се променят, казвам, че те ще се променят. Илюзии или зачеркване на света? Ярко самоотричане и джентълменска саможертва? Безгранични простори на организиран хаос? А заблудата, че пиша нещо велико е задължителна.

В тишината на света си оценявам излишността на околните. По едно време не се впечатлявах от дупките, просто ги запълвах. Най-силните мисли се раждат в най-критичните минути. Знайте! Отмъщението на съдбата е наказание за бездействието. Майя казва, че трябва да се чука чрез писане. Добавям, че може да се пише и чрез чукане. Да твориш значи да жертваш. Няма как да дам на всички всичко. А и без това някои хора са толкова прекрасни, че ако ги целунеш само ще ги омърсиш. В чуждите завивки вдигането е въпрос на потентни възможности в реално време. Кой съм аз? Гласът на опита? Най-тъжно е когато ти казват какво да мислиш.

Нощем ще ме познаете по ударите на леда в стените на чашата. Искате от мен да пиша, тогава позволете да започна между краката ви. Не съм нещо по-различно от недоказан джентълмен с противоречиви морални стойности. Грешката ви е, че ревнувате от имена вместо от мисли. Пишел съм за путки. Ами няма да пиша за хуйове. Овлажнете се. Хванете го. Нека влезе докрай.

Ариа

2011-11-29T22:31:00.002+02:00

Разказът "Ариа" е написан от Иво Темелков, Драгомир Наумов и от мен. За прочит с нормален шрифт препращам към блога на No.Inspiration.

Исках да се самоубия, за да заспя. Аритмията на клуба изстреля тромба в мислите ми. Несвързани схеми и осембитови цветове тресяха възприятието. Главата ми пулсираше в ритъм от четириватовата музика, украсена с еднообразни баслинии и перкусии. До мен се друсаше парфюмирана кифла, перфорирана от щипката за банкноти на редица нощни чичковци. Запознах се с нея преди влизане, а може би след това. Потях се обилно. Някой заля лицето ми с бира насред дансинга. Пищна мадама с къса червена пола ме задмина с поднос джибри. Три дни без сън. Не бях спирал от месеци. Всяка вечер в различен свят, а ми липсва едно и също.

Асоциално се шмугнах в тълпата и се насочих към задния вход. Усетих дръпване, обърнах се и срещнах неразбиращия поглед на червосаната кукумявка. Изтръсках се и просто излязох. Буталата на колите дращеха в тъпанчетата ми като длето на ренесансов гений в главата на Давид. И нещо проговори:
- Абе, имаш ли една цигара?
- Барай меча, пич! – отговорих вяло аз. Беше тъмно, нямаше как да видя лицето. Постна пауза. Секунди празнота. Случайно светлините на масивен ТИР разкриха външността на отрепката, която ме заговори. Растафар, с издължена, женствена мутра, леко дръпнати очи…и, о, гладки бузи. Носеше странни дрънкулки по себе си, напомнящи амулети. Приличаше на индианец.
- Аре бе, дай цигара! Ня’а магазин тука! – изплю нагло.
- ОК, ама даваш някое амулетче? – хванах го на къс пас.

Традиране. Разминаване. Залитам към града. Далеч не всеки пушач се друса, но всеки наркоман пуши. Май видях сянката на непознатия да крачи някъде сред волните кочани край пътя. Петите се набиват като доматени колци, ту вляво, ту вдясно. Още чувствам стегнатите колани на столчето за електродна хомеопатия по китките и глезените си. Свободата ми изчезна с Ариа. Грешните ноти блиндираха сетивните ядра. Краят на пътя е низходящата перспектива. Пъпът на огромния градски търбух ме удари в лигавицата на носа с гъстия си смог. Приближавах Къщата.

Прекрачих омазания с помия праг на изоставеното помещение. По грапавите стени небрежно играеха нелогично свързани образи на човекоподобни изверги. Фрески на отминалата шизофрения на неколцина местни наркоманчета. Имаше изхвърлени трупчета на дръгливи котета със стряскаща липса на късмет. Използваните превръзки ми напомняха мартеници. Обичах да се въргалям в тая свинщина, когато не бях способен да мисля. Стари изтърбушени матраци, съдрани жълти чаршафи, игли, разтопени пластмасови бутилки на западни пивоварни концерни.

Проснах се на пода като елементарна частица в разширяващия се Космос. Пропадналият покрив ми даваше дебуше към морето на звездите. Огледах се, стените мърдаха в синхрон като отвратително съблазнителен пъзел. Нов контакт по веригата. Пръстите треперят дразнещо безконтролно. Така се лекува късният невросифилис. Гологлави полароидни образи натъпкани в бели блейзъри. Такива моменти отключват непреодолимите ми желания. Искам да размажа физиономиите им с изпражненията на остатъчното си съзнание.

- Стига ми се хили, леке! – изстрелях в реалността като музикална кутия с чисто новички батерии. А растафарът, същият долен индианец, се беше надвесил над мен и ме гледаше с усмивка на рецидивирал изнасилвач. С лявата ръка галех амулета, а с дясната стисках пакета, дингър, дингър кожени топчета.

- Няма да ти го дам, бе, разкарай се! – а той се изсмя педофилски тихо. Носеше бяла лекарска престилка, кимаше с глава и плъзгаше с език по дължината на устните вече олигавената ми цигара. Розов Мерилин. Малкият принц. Магьосникът от Оз. Пипи Дългото чорапче. Винету, и ти да го духаш! Що за мисли? Изпуфтях. Опитах да се дигна, но простатата ме сряза и полегнах гръмко на матрака. Две мъжки фигури се любеха сред пружините на разпрания инструмент за сън. Ирландско влакче?! Добре. Докинг?! Отвратих се, обърнах на другата страна, но се свлякох на пода. Отдалече чух металически глас:
- Другарю, увеличете напрежението.
Светлина. Няколко бързи и остри вдишвания, почивка преди следващото натискане на бутона, дразнеща суха кашлица. Тоя поне да си беше сложил копитото пред зурлата… Видях те с прекрасната халка от първата ни годишнина. Малка розова пеперудка. Бедрата ти, гладко обръснати, така красиви, чакащи тъй мечтаната разлъка. Топлина в роклята ти. Ръка в гащите ми. Забравих лицето, но запомних името. Или беше обратното? Сияещо. Светло. Ангелско. Изпръхвам. Волтажът ме отхлаби, почти се изпуснах. Витая между двата свята. Кой тъпак е проектирал тази стая, защо е триъгълна?

- Ариа… – промълвих аз - Ариа! - Мощни басове. Нов залп. Ръката, която сред редките позиви и стотици тела разкопчаваше дънките ми. Онзи спарен бордей. Крадеш само по тъмно. Мисля бързо, говоря провлачено, слушаш бавно. Заедно с теб ли намачкахме последната бучица удоволствие? Палави дантелени гащички литнаха и се закачиха на триножника. Тоалетната чиния се огъваше под токчетата. Талашитените прегради поемаха лактите ми. Без ножица няма да се измъкнем от тази кабинка. Бяхме се оплели в долни страсти. Като деца в разтопена гума. Ученическите бележки останаха в кошчето на гимназията. Имаме само спомен за доброто. Случващото се тук сме ние сега, в бъдеще сме само прах. Канавката ще запомни миризмите ни. Не участвам в петобоя, но обичам кърлинг… Беше прекрасно или те сънувах? Къде е мокрият ти език? Не, не е сън. Отварям очи. Сред гаден дим и тежък задух, усетих как смуча амулета, а дървото попива лигите. О, пресветли Буда, индианецът беше доволно настанен между краката ми, беше ме налапал. И в най-уродливите си мисли, не съм пробивал толкова дълбоко. Чувствах се погребан под гробище. Опитах да избутам растафарската му тиква и повърнах до матрака.

- Нали каза да барам меча, бе?- плъзна се тънко фразата из посинелите му устни. Дивите му очички плъзнаха по мен с тръпка. Всеки атом от тялото ми искаше да се махне от тук. И къде да отиде? Сладък момент, на части си и се чувстваш по цял от всякога. Вплитат се реалности и реалност. Разменят се чувства с мисли, ти си и не си, случи ли се или не, двупосочен обмен на аз и аз. Грозна ярост. Сгъване, разгъване, контакт с лицето му. Грайферът потъна меко. Глухо изпука скула. Тялото му залитна, а тилът му плътно цунка тухла четворка. Повече не гъкна. Станах, вдигнах си мръсните боксерки и офейках. Този път май прекалих. Но трябваше да избягам, иначе пак щяха да ми забият електроди в мозъка и да ме натъпчат с хапчета. Така поддържаха статуквото тип послушен зеленчук. За тях името ми нямаше значение, бях Номер 17. Имах само чифт бели хотелски чехли и кирлива хавлия. Вече няма да се виждам с Ариа. Не ми липсва. В клиниката не е по-лошо от вкъщи. Пастрокът ми, това пихтиесто псе, успя да изкорми всяка момчешка чистота от мен. Заради него се гърча тук като застъпан с лопата червей, бактерията му пирува с последните нервни връзки в мозъка ми. За негово щастие той пукна удобно ден преди присъдата.

Защо ли се чудиш, че си толкова нещастен когато съдбата прави същото с нас? Висшата сила ни изненадва, така както ние изненадваме героите си. В едната игра си кукла, в другата си кукловод. По веригата злото не се губи. Доминото не пада само, буташ го ти. Когато си всичко, си нищо. И когато си нищо – си всичко. Рамките на светогледа ограничават погледа над простичките неща. Да създаваш означава да си безпощаден. В творческата личност няма място за компромис, както в изкопа няма място за мнозина. Последна волтова дъга. Когато умираш не виждаш миналото, а бъдещето.

Pulsar

2011-10-25T18:25:00.009+03:00

Творбата е съвместно дело на Драгомир Наумов и мен. За HD прочит препращам към блога на Психоразтропни истории

Ако героите се натискат сред нощната пустиня, вероятно две стъклени топчета, свързани с бронзова нишка ще се заклещят в малката тясна пещера на непривичността. Със сигурност лигавенето на егото не би довело до телесно удоволствие. Ако можеш да четеш, то не значи, че ще разбереш. Непоправима е грешката на припотената съдба. Ако се нанизваш на отливка от сребърни безкрайни крака, то определено си останал с две запълнени дупки. Гълтайки уранови пръчки, надали ще повръщаш лъчев обяд. В тази пустиня трябва да си затвориш устата, защото е жалко да търсиш влажни бедра насред размазани спирали. Кръвта се струпа под центъра на тежестта. Целувам една, чукам друга, обичам трета, ближа четвърта, но се галя сам.

Красавицата гледаше отегчено, но вътрешно търкаше настроението на самотната чернокоса мисъл в русите мъхчета на скритата възбуда. Кражбата на емоции не се наказва, но се изхвърля изцяло. И няма как да има край докато не пропълзиш под земята вкусвайки подмокрен мускус. Красавицата мислеше, че е редно да ме удари, оставяйки отпечатъци от пръстени върху бялото ми лице. Неудачниците отглеждат провали, а красотата им очарова само осъзнатите боклуци.

Помните ли пещерата в началото? Ако е така значи твърде дълго се напъвате в нужника на краткотрайната си памет с кутия Марлборо. ”Когато се колебаеш – довери се на носа си” … истинската праскова има силен аромат. Отхапваш настървено и в жадните рецептори на кухината ти грейва дъгата на крайпътно умиление. Нищо не излиза!

Ако се окаже, че минаваш под дъгата, мисля си, не е задължително да си вътрешно скопен. Мъже сме на хартия, но от другата страна на листа се оказваме изплетени от памучни конци. Издутината на панталона компенсира огромната дупка зад челото ти. Красавицата се беше научила да не прикрива влагата долу, а езикът ми все така умело я попиваше. Тя очаква, но аз не чакам. Не търся това, което не познавам, губя смисъла от връзките далеч преди еманципацията им. Дори да измъкна пръстите си от дантелените ѝ устни, тя няма да ме накара да бъда по-малко твърд. Губиш когато пресичаш покварените улици на емоцията. След годините с виагра, сините хапчета само ще мъчат сърцето.

При достатъчно налягане и температура обръщаш графита в диамант и диаманта обратно в графит. Дори и двамата да сме обратни, пак ще се търкаме срамно. Калцият, който постъпва в храносмилателната система на жената от свежото синьо сирене по един или друг начин стига до млечните жлези, всмуква се от пресния живот и захранва фронталния лоб на новородената белтъчна сплав.

Вдъхновението ми от Красавицата пълзеше по ръбовете на чутовното деколте на пейзажа. Някои задници са създадени само за да ги чукаме. Летя с абажурени крила, тялото ми е като луминесцентна крушка и някак мощно се изрязвам. А това, мисля си, е независимо от желанието ѝ да докосне грубо ключа до вратата на развратната потайност. Топло ми е. Вероятно всички ще горим в ада, но някои вече са го разгледали приживе.

Вече го лапаш, така че действай. Стъклото се прави от пясък и връщане няма. Комбинацията от частици, която си ти, не може да се възстанови след като температурата падне под нормалната. А дървото пука когато е под напрежение, следствието гони причината и в дъното на уличката я насилва. И дращещата истина е, че ще си една от многото красавици, които ще пропуснат погребението на изхабеното ми тяло. Днес единствената граница ще бъде срамът помежду ни. Всичко продължава докато не свърши. Най-голямото ми щастие дойде заедно с твоята омраза. Въпреки това искам да запълня отново натуралната липса между краката ти с моя природен излишък. Езикът дава много важна информация на мозъка. Ближеш всичко що опознаваш. Гениталната перверзия е клише.

Идейното блудство надгражда жалкото ни съществуване по своеобразен начин. Щом си проплакал за първи път, бъди сигурен, че ще вдишаш за последен. Времевият отрязък между двете е запълнен с конвулсии – свои или чужди, по повод аз, по повод близък. Има ли разлика между еротика и порно? Хубавите дрехи са боите. А момичето е релефното платно. Добре съчетаните цветове не оправдават компромиса с носителя им. Когато си щастлив реалността заглъхва и върви само твоят плейлист – другото е просто вакуумна каша в услуга на чистите ти емоции. В нещастната черепна кутия узрява купчина плазма и с поглед пръсваш материята. В околностите на бездушието народите се кланят дори на една истинска сълза. Писна ми да съм леш, но обичам да гния. В залеза на горящото бунище се ражда красотата. Стоп кадър. Свърших. Задръж рестото.

road 66

2011-10-09T17:40:00.001+03:00

„Реалността е прекрасна, защото съдържа време и място, а те са абстрактни понятия, които се менят според човека.” Майя

BESO by ~bIVh

Случи се, че нещо се промени докато чаках, облегнат на стъклото на входа на огромния магазин. Предната нощ аз останах не по-малко изненадан от нея. Сякаш нощем се прибират само лудите. С цялата непоследователност на света си, избрах непривичността на неизвестното. Страстта е особено гальовна емоция. Спонтанността не познава правила. Гледайки дъжда и хората, обмислях същността на действията си. Какво ли мисли тя? Ще има ли усмивки сред безметежните дъждовни сълзи на есента ? Оказва се, че прекалено много написани думи вече нямат да имат значение. Човек има нужда от постоянни величини. Сред шума на капките, съзрях красотата на стъпките. И когато я видях ми се прииска пак да я целуна. След 2 часа разговор в един закътан бар, мечтаех силно за прегръдка. А следващите минути не спирах да галя и целувам. Случи се, неочаквано, сякаш случайно. Казва се се Радост и се появи като падаща ярка звезда, която успях да уловя.

montreal

2011-09-22T11:02:00.000+03:00

"... за да станат луди, трябвали са им години - имали са ги в тази безметежна самота...", Марко Семов

Излитането е като атракцион в увеселителен парк. Няколкостотин души се издигат живи сред облаците. Едни пътуват с цел, други без нея, а трети – като мен. Махнах за чао с изтъпения си молив. Когато летиш между континентите, цялото световно време за размисли е твое. На теб ти отива да пишеш с химикалка, изписваш всичко отведнъж. А доколкото разбрах, ако триеш, триеш всичко.

Как съм? Това е труден въпрос, защото светът около мен е доста боязлив. Когато идват да ме виждат, аз им подарявам цветя. А това ме затруднява с организацията. И защо ме пита как съм? Мисли, че ми има нещо? Да тичам, да пиша или да изчезна? Понякога разбирам Мари. Вероятно съм твърде симпатичен досадник. А самолетът е прекрасно място за сън, освен ако в главата ти не светят милион пълнолуния. Когато безсънието побеждава няколко поредни нощи и имаш полезния навик да триеш съобщението веднага след изпращане, умопобъркването е вероятен изход. Как да оправдая нелогичните решения? Представям си, че след месец ще ме няма завинаги. После го повярвам. Накрая се паникьосвам. И вече всичко изглежда правилно. Бяха ми нужни доста пари, паспорт и извратен ум. Е, имам и трите. Гледайки в белотата на облаците, съзрях цветната усмивка на света далеч от дома.

Вдъхновението ми свършва там, където усещам, че мразя. И толкова лесно се забравят неща, които са станали ненужни. Вече нямам нужда от някои телефонни номера и архаични адреси. Чао! Вие нямате приличие! Питаш ме защо трия? Толкова ли съм пълен със спомени? Майя, в края на любовта е толкова грозно, че няма разлика между загубили и победили. Знаеш ли, вибрациите от въздушните ями тресат самолета не по-малко от разклащането на света, което създава Мари. Впрочем, предположението ти за нея е повече от добро. Така ми се иска да върна по местата двете букви. Ако намеря някога минута спокойствие, може би ще успея. Докато хората се чукаха по баровете, аз чаках за нова среща с нея. Но кажи ми, как да мисля трезво, когато сърцето подскача от вълнение щом срещна погледа ѝ. А летищата са като гигантски конвейери, през които минавам с няколко топли дрехи, един лаптоп и куп неизписани мисли…

Решението го взех без да искам, но с голямо желание. Лутам се в борба с циклофренията. Когато съм свършил някоя глупост, по-добре да ѝ се насладя. Първият полет беше кратък, но този е безкраен като любовна драма. Дали тишината на безсънието роди идеята. Красотата на писането пред публика е, че не можеш да си позволиш да използваш една и съща история за различни хора. Искам да полежа в красивия ти свят, за да знам какво да търся, когато се прибера. Нова въздушна дупка. Океанът отразява дребната сянка на самолета ни. Няколко заспали души отвориха очи и притеснено прехапаха устни. Добре, че изгубих чувството си за страх някъде сред развалените спомени. Отвращението ражда безразличие. След няколко студени питиета и две големи бири моралът сякаш скача без парашут. Майя, хората опорочиха страстта. Превърнаха я в лека креватна емоция.

Лудостта няма нужда от кауза. И колко много смисъл има в нещо привидно безсмислено. Страхът от непознатия град беше до последно отлагано предизвикателство. Преживявам разни истории, за да мога да кажа, че са се случили. Случва се, че живея напук на всичко. Но писането е вид мазохистично изкуство. На седем хиляди километра от шарената си стая, оглеждам матовите небеса на Монреалския метрополис. Хората не вярват в случайните срещи, а аз в случайните думи. Наричаш ме ”събирач на мисли”, но мисля, че съм колекционер на убити спомени. Любувам се на гения си, неспособен да впечатли една дама. Пишем и пием, кой ще ни вземе?

Трябва да стигна някъде. Как може един скапан, сух и лишен от всякаква мелодичност език да е ключът към всички отговори. Избрах най-възрастния от всички шофьори. Показах три снимки. Исках да стигна точно там. Името на улицата ми беше непонятно. Див ужас в очите на мъжа в таксито. Помоли за време. Гледаше карта на града, умуваше нервно над снимките. Изчаках с приветливо любопитство. Скоро шифърът и посоката бяха разгадани. Шевролетът разкри непознатите улици на сякаш безкрайния град. Тук всичко е по-иначе. Скромните софийски булеварди биха се скрили притеснени и жалки пред стремежа на света да бъде по-вдъхновен. Бедността им не е извинение, особено когато се рушат от апатията на един народ. Но ще се прибера само след два дни. Ах, защо навсякъде далеч от дома съм с една идея по-близо до съвършенството. Мари маха усмихната от цветен прозорец някъде сред непоследователността на действията ми. Май винаги ще си остана средно симпатичен нещастник. Нужно ли е да дължа нещо, за да бъда мил? Когато е така прекрасна, радостта е изцяло моя. Странността не е вродена. Ние латентно си я избираме. Дали не страдам от самозаблуда? Ако е така, не значи, че съм луд. Редно е да съм объркан. Сред дните на инсомния разумът трудно различава фантазиите от реалните случки. Дали имам контрол над това? Но как да счупя нещо, което е вече счупено.

С Майя стана случайно. Истинският човек може да бъде опознат най-дълбоко чрез писането му. Майя, имаш непривично усещане за визия. Извайваш истински изречения. Изведнъж се намерих на улицата от снимките ти. Паркът до реката поглъща толкова жадно следобедното слънце. И да, всичко е зелено. Живееш в чаровна приказка. Отива ти. Настанявам се на първата свободна пейка. Изваждам лаптопа и треперя. Смелостта предвидливо се е скрила, но в търсене на истинска емоция, няма време за самосъжаление. Дива паника и глътки неспокоен въздух.

Дни наред търсех из стаите миризмата на косите ѝ. Не мога да забравя маниерната лекота, с която Мари разглеждаше шареното небе. Защото няма място за разум, когато безсънни романтици пишат с латентно безумие за красотата на няколко звезди. "И има моменти, в които цялата побъркана философия на този свят се побира в топлината на едно женско сърце."

Аз: Хей!

Майя: Хей, къде се загуби?

Аз: А ти къде се изгуби?

Майя: Какво правиш?

Аз.: А ти какво би искала да правя?

Майя: Ха-ха. Е, аз преди малко се прибрах.

Аз: А аз преди малко пристигнах.

Майя: Къде си пристигнал?

Аз: Паркът край реката ти наистина е приказен…

Майя: Жоро, къде си?

Аз: Може би имаш нужда от разходка…

Бих дал всичко за един коктейл и малко музика. Вълнението трябва да е умерено. Бягството изглежда перверзно-изкушителен вариант. Но времето се стече прекалено бързо по бедрата на минутите. С походка като алегро към мен се приближи най-майското недоумение на света. Последните крачки са притихнали. Едната ръка е спряла секундарника, а другата инстинктивно е прикрила устните. Сред зеленината на очите видях милион емоции. От желание за страшен шамар и бяс, до най-умилителната радост. Страст по детски. Майя, една сутрин, докато те четох, останах със странно усещане. Гъделичкащо, съпроводено с необятна паника. Възхищавам ти се, но ме е страх от теб. Ти харесваш да се будиш с коментар от мен, а аз събрах живота си в една раница и без идея стоя пред теб. Седмица по-късно ти се иска онзи французин да не се е раждал.

Ако не бяха тихият уплашен глас и изчервените бузи на чистото ти лице, щях наистина да избягам. Да се разходим край реката. Да се насилваме вербално. Разговори. Градовете. Монреал. София. България. Светът. Писането. Споделянето. Мислите. Тефтерът. Хората. Тялото ти. Любовта. Мъжете. Жените. Чукането. Страстта. Твоята любима страст. За Ан. За другите. За бледото минало. За Мари. Която недостижимо ми липсва. За теб. За твоите спомени. За изречението, което създадохме заедно. ”Красотата в цинизма на една жена приключва там, където тя убива чара си”. Впрочем ти все си близо до границата, но никога не би я преминала. А чарът е по-скъп от красотата. На нея можеш да издържиш, на него - не. Изучавайки мостовете над кристалната река си казвам, че имаш и двете.

Дали действията ми са резултат от заблудите? Бутилка Jim Beam и две пурети Montecristo. С известно неудобство влизам в стаята ти. Страх ме е да не видя някое забравено бельо. Смущавам се трудно, но се възбуждам лесно. Малката ти къщичка. Черно и бяло. Като фона, върху който пишеш. Постоянно оглеждам. Странно ми е. Когато отпиваш захапваш леко ръба на чашата. Нарочно ли е? Гласът ти става предизвикателен. Силен. Еротичен. Потрепвам. Смятам, трябва първо да бъдеш опозната, а после видяна. Хората имат навика да си поставят цел. А мъжът е коварен. Прекрасното тяло пречупва мислите, прави съчувствието фалшиво, а думите мост към плътта. Обещанията са лъжи с перспектива.

Когато се снимаш гледаш странно. И тъжно. И щастливо. Но най-много очакващо. Какво чакаш, Майя? Не се ли самоунищожаваме достатъчно. Чакаме писма от арктически сенки. Решенията, взети високо из облаците, винаги са обречени на по-голям или по-малък провал. Не трябва да сме поредните съкилийници на мрака. Щастието на дните или щастието на годините? По дяволите, много си хубава! Изпивам чашата си на екс. Сипвам си отново. Гледаш учудено. А зелените ти очи са деликатно почервенели. И ти усещаш сладостта на горчивия бърбън. Творим изтъчен духовен разврат. Смехът интелектуално ближе идеите. Разговорите ни ще останат само за нас. Няма да ги опиша. Имам няколко проклети молива, тефтер, но и малко достойнство. Ще озаптим ли порока? Минутите се топят в отражението на луната. Съзвездията се галят разкрачени. Никога не забравям, че съм емоционално лайно.

Питиетата ни дойдоха в повече. Не усети как заспа с пурета в ръката. Внимателно я взимам. Гася я в пепелника. Жените са най-красиви, когато спят. Трудно се държа прав. Бърбънът леко ме надвесва над теб. Усещам аромата ти. Милион удара на сърцето само за миг. Но не затова съм тук. Стисвам ръба на одеялото и със замечтана усмивка те завивам. Вземам другата възглавница и някакво одеяло от гардероба. Гася лампата. Настанявам се на пода. Когато съм пиян, притеснението е непривлекателен филм. На хиляди километри от леглото си, няма значение къде заспивам. Изморен съм, но ми е трудно да приема съня. Чукам се с мислите си. За теб. За Мари. За спомените. Губил съм, ще губя пак. Плакал съм, ще плача пак. Обичал съм, ще обичам пак. Ще опита ли някой да се задържи за повече от няколко страници в тефтера ми?

Спиш на метър от мен. Чувам как дишаш в тъмнината. Иска ми се да те прегърна. Защото страстта без някого е само самота. От теб го научих. Но самотата ми не търси плът и мокрота. Знаеш защо се гушкат плюшени играчки. Нали? Ако не беше ти, щях да обменям думи с мебелите. Познанството ни е като есенен дъжд, но с пролетна дъга. Майска дъга. Вече мога спокойно да кажа, че съм бил в приказка. Не мога да дам на света нещо повече от романтичния си цинизъм. Съжалявам. Затова се влюбвам в недостижимото, то не ме разплаква.

На Майя.

Лято. Лято. Лято.

2011-09-07T00:09:00.005+03:00

"Три пръста държат перото, а се труди цялото тяло", Умберто Еко

Веднъж ми каза да променя нещо в стаята си. От седмица спя на обратно, проблемът е, че вече сънувам теб. Изглежда градът винаги е покварен. Случайно да ти се намира малко трезва мисъл ? Понякога си казвам, че е по-добре да заспя преди някой да е пострадал. И какво ще се случи когато станем по-безлични от есенните месеци ? Забележително е колко еднакви са състоянията на любов и безумие. И да, никога, никога не трябва да се поверяваш на по-ненормални от теб. Но не е лошо, че някой е ненормален, лошото е, че можеш да се влюбиш в него. И да напомня, че нищо не е нормално вече, но можем да попитаме, дали всъщност странното не е нормално. Лудостта е най-красива. Трия живота си с мръсна сива гума и търся все по-необикновени моливи. Но мога ли да очаквам цветовете на дъгата когато мечтая за тях с графитни думи? Май ме караш да бъда по-добър отколкото съм. Идеи ? Тази вечер не ги търся, защото няма да ги намеря.

Ах...

Сред тесните испански готически улици.

Над най-приказните планински езера.

Под най-красивото звездно небе на най-чаканата нощ...
...не успях да открия по-чаровни минути от тези в чайната и онзи апартамент.

И може би това щеше да е най-прекрасното лято, ако не беше най-самотното.

Mojito

2011-08-21T14:53:00.005+03:00

”Гледаш небето, а то в теб гледа с решетъчно око” , Дзифт

Жените не обичат въпросите. Ще ги овлажня с дълбоки отговори. Разходката я измислих някъде между четвъртото и петото Мохито. Спонтанният порив трябва да има собствени правила. Моята история започва там където завърши нейната. А миризмата на парфюма й се носеше в самолета, във влака, в автобуса, сред сухите песъчинки на плажа… Най-хубавите черти изчезнаха точно когато осъзна, че ги притежава. И що се отнася до достойнството, вечер то гасне по-бързо от свещ за рожден ден. Чао! Отвратен от няколко мръсни, кресливи селянчета и упадъчни дами със съмнителен луфт изпих последното Мохито и потеглих. Барът с облекчение проследи сянката ми. Тя се сбогува с мен. Събрах няколко цветни мисли, но краката вече ме водеха към плажа. Когато вървиш нощем по непознати улици е много важно да стъпваш тихо. Винаги съм мразел да изпращам дами с токове. "Единственият начин да смутиш дявола е да го накараш да повярва, че не вярваш в него." Убеждавам ви, че от определен момент нататък няма да има разлика между навика да се преструвам на ненормален и да бъда ненормален. Знаеш ли, понякога се налага авторът да умре, за да бъде отключено любопитството на читателя.

Спря да ми прави впечатление в каква стая се будя. Познавам легло си по купчините стари и прочетени книги, подредени в собствен ред около него. Цветните колажи внезапно посивяха. Какво ли мислеше докато я напускам безмълвно ? Не съм крадец, но обрах няколко сърца. Спомените висят като срамни амулети около врата ми. Защо ли когато изляза се оглеждам за зли посрещачи ? Аз съм карикатура в карикатурата на живота, а прегръдките са като използвани презервативи. Въпросът е не дали мога или не мога, а дали искам или не. Тази нощ или морето ще ме прибере, за да чукам русалки на оня свят или ще ме върне като новопокръстен девиант с добри перспективи за настинка. Най-голямото противоречие в мислите ми съм самият аз. Най-удобният начин да се появя там където вече съм бил, е да се въртя в кръг. Нужно ли е да се създават повече въображаеми светове, отколкото има в действителност ? Тя съществуваше ли ?

В помирение с вътрешните си противоречия измислям меланхоличните истории, а те, като рогати ангели, ме носят към плажа. Интригата на тази история е не дали ще скоча в морето, а защо съм решил да го направя. Някои казват, че нямало съдба, а просто много проблеми, имащи различни решения. Мога скромно да споделя, че ако вероятно има съдба, то тя е грозна като произведение на модерното изкуство. Луната палеше нервно цигари и ги гасеше в перестите облаци. Метеоритният дъжд отключва копнежите, но пречупва мечтите. Всички тези години, всички тези спомени… Тя винаги ще бъде любимия ми герой от детските години, но за четвъртата ни среща ще нося зареден пистолет. Щом не съществува Бог, то кой стои на неговото място ? Знаеш ли, мисля си, борбата с мислите е сякаш безнадеждно начинание. Виж, естествените истории са твърде сълзливи. Стоиш като ярък фар в морето от несвързани думи. Кога ще пием по бира? И, ах, кога ще укротим съзнанията си ? В човешките отношения винаги е необходима някаква прямота. Затова има мигове, в които неусетно се опиянявам от флирта с белия лист. Идеята, че всяко ново изречение може да е последно донякъде възбужда.

Доскоро се самонаказвах, отскоро се самоизтъквам, накрая ще се самозалича. Плувайки навътре в приятната топла вода си спомнях…

la oscuridad del mar by ~tiler665

”Когато запалиш фитила на целувката няма достойно връщане назад… Нищо сигурно не може да се случи… Налага се да рискуваме. Страхът ли плаши или срамът ? Те са за безцелните! Каквото и да направим, резултатът ще е един и същ. Защо тогава да не погледнем извратено на влеченията си? От първичността на желанията се вижда много скръб, но и от опънатите до скъсване юзди рядко се среща усмивка...” – бях си записал.

Разсъждавах, гълтайки солена вода и замахвайки все по-мудно. Гордостта от въздържането ни пренася с поне век назад. Но все пак сгреших. И определено рамената ми се изморяват. Петото Мохито опитва да ме удави. От вечерта си спомням абсолютно всичко, но няма никаква гаранция, че това, което си спомням е истина. Дано и при нея е така. Добутвайки се към брега се питах : Какво ли ще се случи ако на сушата нямаше светлини ? Как щях доплувам обратно? Дали понякога в живота не се случва именно това, да се чудиш в коя посока да мечтаеш, защото липсва искра.

”…надали това е най-подходящият момент, но дали някога пак ще има такъв? Не мога нищо да ти обещая…” - Браво, а в деня след като я целунах написах ”театър”. Задник. Следващият път когато чуя ”Благодаря, че те има!” без да се замислям, ще плувам докато спра да виждам светлините на брега…

Церебрални странности

2011-07-12T01:23:00.002+03:00

Възможно ли е да мисля за някакво бъдеще, когато почти час вървя по тези улици и сипя сълзи, отдадени на миналото... Дали не е прекалено жестоко, дори за мен ? И все пак някъде през мократа стена видях, че нещо неестествено винаги може да промени нощта, а после да ме приспи с мисли за спокойствие и невероятни думи. Но е истина, беше прекалено жестоко, дори за мен. Съчетанието между сълзлива носталгия и прегръдка с многоточие откровено ме води към усещане за чиста ненормалност.. Знам, че някои нощи са осеяни с тежки спомени и безчувствена Луна. И знам, че чакам да те видя пак. Противоречивата същност ми подсказва, че идват вълнуващи дни, в които се налага да бъда по-добър от себе си. И дали се намирам пред чувството за нещо особено невероятно или ще се натъкна на поредното доказателство за лудостта си...

Repulsion...

2011-07-10T01:12:00.001+03:00

"Жената, която те е омотала, накрая трябва да умре, възможно е дори от собствената ти ръка." Сбогом, беше хубаво, но ти се оказа безсърдечна и сива. Пиша убийството ти с истинска непринуденост. Хората пищят прегърнати. Снимат се невинно, а после си запълват дупките озлобено. Всеки ден някой е обичан, а друг не е. Харесват мен или това, което пиша? А аз съм това, което пиша или това, което нескопосано провалите достигат. Добрият винаги знае какво може и какво не. Аз искам безследно изчезване. Все едно не ме е имало, все едно не си съществувала. Ти беше неподвижна до безобразие. Смятам, щях да те чакам прекалено дълго. Затова го отлагам. Телефонът ми ще бъде изключен, ще получавам вчерашни съобщения и ще отлагам днешни разговори. Да отида на психиатър или да отида на курва? Излизам уплашен. Вярвам, че стари сенки ще ме чакат в тъмния вход. Не помня коя дата и кой ден сме. Знам, че ми писна да тичам след организирани букви, първата от които е главна. Настанил съм се в сянката на антисоциални идеи. В процес на подозиране съм. Твоята апатия ще ме довърши. Тръгни си след като изчезна. Когато сама не искаш емоцията, съвсем не смятам да ти я доставям разкрачена пред вратата. Едното от нещата, които харесваш в мен е хванало молива и в момента те убива. Не ме притеснява, че последните месеци пиша много, тревожи ме, че пиша много и косата ми пак става същата. И не виждам нищо спокойно в себе си. Гледам как живея в един и същи кръг от действия. През половината от месеца ме грабва странна идея с красиви коси, а през втората част осъзнавам, че по добра от Ан не може да има. Обръщам се към спомените, за да осмисля безпорядъка си. В твоята стая е тихо. В моята стая е тихо. На теб ти харесва, на мен не. Чувствата не са по-малко преходни от хората. Роди се и умря за броени дни. Всичко, което може да ме пореже, трябва да потъне в забрава. Бартерни сделки правя, но хазарт не играя. Страхът скопи сърцето ми. И понеже не целя да впечатлявам никого с тези изречения, няма да завърша с някоя остроумна фраза. Оставям го така … !

Крайно неестествено

2011-06-29T19:05:00.003+03:00

Разбрах, че сълзите от щастие са най-трудният подарък, който можеш да си пожелаеш. Плувам в море от тишина и разговори. Вратовръзката отново започна да ме стяга. По правило некомфортната ситуация продължава 10 минути и не се повтаря. Наумих си да те видя, а когато досаждам, нека разбера. В днешно време или си тъп и елементарен или мислещ и сложен. Когато някой ден реша да се самоубивам, ще започна когато вече нямам лице. Днес облаците флиртуваха толкова невинно със слънцето. Искам да чета, да пиша и да мечтая.

Определено ще го направя. Твоето търпение и спокойствие са особено предизвикателство за мен. Пускам се свободно. Ако стане, чудесно! Днес реших да не си говоря с теб, за да се насладя на чувството колко много ми липсваш. В следващите дни ще го направя неуспешно още няколко пъти. Много е прав писателят меланхолик : ”Жените са по-силният пол и без друго, а ако започнат да имат и чувство за хумор, сме изгубени”. Не, ако не те видя ще полудея и ще започна да пиша. В днешно време, ако си достатъчно извратен, можеш да си избираш от какво да те е страх. Въпросът е дали да полудявам, знаейки, че не мога да ти споделя и думичка или пък да треперя, че действам нормално и естествено. Най-чистото чувство, което изпитвам от месеци насам. Липсват ми приказките. А едва допреди минутка разменяхме думи…

Начало на дните без разговори. Нарисувах си план с цветни моливи и безплатни мечти. След ден и половина ще те видя. Втори опит. Никакви приказки днес, искам да си прегръщам по детски чувството за самота. Какво е мазохистично самозалъгване ? Да се правиш, че ти е безразлично, а да се пръскаш от чувства. Затварям прозореца. Докато пиша не чувствам нищо физическо, но студеният нощен въздух реши да ме подсети, че трябва да изровя чифт чорапи. Да, мисля си за теб. ”Липсата не е нищо друго освен свръхдоза празнота”. Пак си мисля за теб. Изморен съм. Дали ще се справя утре ? Написах писмо. Колкото по-рядко те чувам, толкова по-силно полудявам от мислите…

А, между другото, ако някой до този ред е решил, че пиша лигавщини или пък в някое от по-долните изречения стигне до тази гениалност, ще го помоля бързо да започне да мастурбира. Ако му е трудно, ще му препоръчам нещо качествено и ще го правим заедно, а тъй като свършвам бързо ще се наложи да се изхвърля върху лицето, скриващо гениалността му. Ако съм обидил някого, позволете ми да продължа…”Писателите са хора, които никога не порастват.” Напоследък се чудя дали не излизам с хората само, за да записвам мисли и афоризми. Не, излизам и за да се припознавам в момичета с тъмни копринени коси и блуждаещи красиви очи…

Добре. Край на игричките. Мари, липсваш ми. И това хич не е нормално! Не е неестествено, а крайно неестествено. Какъв е този чар? Пиша с треперещ молив. Ако и когато те видя, отново затреперя ще е непоправимо. Или ще угасна на място или ще пламна като тънък лист оризова хартия. Не, без теб полудявам. Прости ми, но сутринта ще те зърна.

Днес може би те видях, а може би не. Със сигурност се притесних все едно си пред мен. Наруших уговорката, за да хвърля един полудял и безмерно любопитен поглед. Затова и ме стяга вратовръзката. Може би следващия път ще се наложи да бъда убеден, че си ти.

beautiful mind by ~MORAN-B

Лека нощ. Добро утро. Лека нощ. Добро утро. Лека нощ. Добро утро…

Неестествено.

2011-06-23T11:11:00.000+03:00

Днес се запознах с Мари. Искам всеки ден да се запознавам с Мари. Опознаването е като хубавите сънища, не искаш да идва краят. Мари е интересно създание. Лъчезарно изражение. Често се усмихва. Убеден и любопитен съм. Как ли изглежда усмивката ѝ в своето извиване и най-истинско съществуване. От раждането до притихването. От първата сънена сутрин пред прозореца, до последната чаровна и нежна преди заспиване. Когато не съм виждал някого и имам само няколко снимки на разположение, непременно си представям. Визуализирам представите си. Тихо мечтая. Силно се чудя. Може да съм полудял меланхолик, но и ти си непривична до крайност.

thirty two by ~redkitestring

Трябва да спрем да се припознаваме. А щяхме ли, ако не искаме? Повече си опасна или повече странна? Аз учих през по-голямата част на нощта. Основно поспах през сутрешните часове. Мисля чрез фикция, на моменти реално, заспивам усмихнато. Сънувам Мари. Не съм я виждал никога. Неестествено. Образът е построен от поезия, разговори, меланхолия и непознат парфюм. Говори ми, но не познавам гласа ѝ. Думите се записват на хартия. Чета ги всеотдайно и сякаш мога да усетя неоткрития звънлив глас. Мистериозният ѝ шепот. Претръпването слага край на усещането за случайност, но само ако не се внимава с дозата. Алармата прекъсна предаването. Мари не довърши най-важното си изречение. Не искам кафе, не искам душ, не искам закуска. Не разбирам естеството на привличането. Мисловното чукане танцува с представите за реално и нереално.

Смятам, че Мари е твърде красива. Чисто лице. Вълнуващ поглед. Дълга, копринена коса. Кара ме да се замисля дали все още харесвам дами с рошави кичури. Ще спра да пиша за образа, изрисуван из мислите си, защото може да започна да идеализирам. Това е ненужно. Но все пак се чувствам малък и грозноват след тези бележки. Днес мога да кажа, че Мари е много, много странно момиче. Може би е време да разровя из странностите в уютния килер на мисълта ѝ.

Взех си изпита. Чудо голямо. И то огромно. Първата ми мисъл е да кажа на Мари. Втората ми мисъл е, че неуспехът щеше да ме изложи пред Мари. Тези дни казах на Лу, на А., на Ти., на И. Казвам го на всички: Бягайте от всички ненормалници, които пишат денонощно! Нощта им е ден, денят им е сън. Неестествените мисли сами отиват при тях. Простете ми. Когато сам се питам ” Защо?”, отговорът е неясно шептене с перверзна усмивка. В света на писането няма място за логика. Математиката е несъществуваща наука тук. За нас това е единственото извинение. Но когато избереш тефтера и молива, недей да очакваш разбиране. Един ден идва моментът, в който пишещите свикват, а вие, хората около тях, сте част от духовните им извращения. Което ми напомня, че трябва да бъдат преодолени и виртуалните такива. Мари, съществуваш ли или си конспирация, която цели да ме изстреля в Космоса и после никога повече да не ми позволи да стъпя на Земята? Впрочем, само пишещите ще разберат за какво говоря. Дали да не заменя пишещи с писатели. Писател ли съм? Ако поне един от вас се е замислил : ” Абе, тоя къде се бута?”, значи не съм. И никога няма да искам да бъда.

Гениалността се появява на границата между чувствата за съществуващо и несъществуващо. Мари, извайваш мисли като кристални скулптури. Броени дни, а вече ме вдъхновяваш. Чета, пиша, говоря, слушам. Живея живота такъв, какъвто не знаех, че съществува. Убивам минута след минута и чакам разговорът да започне. Открих решението, докато закусвах с палачинки и сладко от ягоди. Щом мога да си говоря сам, защо да не мога да си говоря и с теб. Ти си най-странната мисъл в главата ми. Защо не я раздвижа? И вече си говорим. Сега ще се питам дали говоря с теб или с мисълта ти, която е в мозъка ми. Щастието от влечението е кривата, която ме праща в безтегловност. Меланхолия, апатия и Мари. Едновременно. Свръхдоза. Да, при мен. А какво е при теб?

Мари е любезна, внимателна. Събрала е от онези ценности в общуването, които се получават сред топли и грижовни родители. Свързва думите си изтънчено, грамотно. Извайва ги. Когато си дълбоко в разговора, те разсмива с нещо остроумно. Досегашните ми представи за чаровност се сгромолясаха. Често е разсеяна. Представям си как гледа в една точка през прозореца на някой автобус към вкъщи. Живее в подреден хаос. Чуди се дали няма наченки на шизофрения. Постоянно чете. Обича старите песни. Пише на хартия. Съгласна е с мен, че компютрите развалиха романтиката в писането. Но ако ги нямаше, как ли щяхте да ме четете? Никой не би ме издал, дори в минимален тираж. Мари ме разбира относно красотата в уханието на листовете на един тефтер. Ароматът на хартия! Имам нужда да преборя спомените си от чайната на "Ботев". Тя също. О! И тя ли? Да, и тя. Ах, ние... Като красив стих. А някои от нейните са безцеремонно добри.

Не искам нищо в замяна. Бартерни сделки не правя. Пак пиша без да ме интересува, че сутринта наближава. Бих сменил стаята си с твоята. Когато заспиш сам в чужда стая, оценяваш бързо уюта на своята. Луната свети красиво през отворения прозорец. Навън е горещо. Чуват се само буболечките. Луната приспива с усмивка. Мари ми подсказа. Стаята ми никак не е изчерпана. И ти си странна в хубавия смисъл. Опасна си в още по-хубавия. Добра си. Деликатно се движиш. Имам хиляди флаера, права си – много неща и нищо конкретно. Измислих игра. Под един от всичките съм скрил нещо, как ще го откриеш? Публичността убива, казваш. Пиша без да ме е грижа за публиката. И когато погледнеш зад всеки флаер и не откриеш нищо, какво ли ще си помислиш... Дали не намери всъщност нещо? Пак четири стени, ъгли, сенки и няколко хиляди шарени усмивки. Често не е нужно откритието да се вижда. И когато не си сигурна дали искаш да спечелиш, бих те попитал дали наистина някой трябва да губи.

Мари : В ред ли съм? Не знам. Оплетох се. Не ми влияеш добре или просто е два часа и ми се спи...

Аз: О, имам влияние?

Мари: О,имаш ли влияние?

Аз: Не знам какво имам...

Мари: Защо?

Аз: Добре де, знам.

Мари: Защо?

Аз: Нарочно ли пишеш защо?

Мари: Да, защо?

Аз: Естествено е да имам влияние, но е неестествено ти да имаш влияние.

Мари: Естествено е да имаш,но е неестествено аз да имам. Мога да кажа и обратното с пълна сила.

Аз: Водиш ми се по акъла да стоиш по нощите...

Мари: Ха-ха, аз по твоя или ти по моя?

Аз: Много си опасна, ще се пазя от теб.

Мари: От опасните можеш ли да се пазиш?

Някой трябва да спре разговора. И някой ще остане с 10-секундна гузна съвест. Освен ако той не спира. Тече. Без чао. Без лека нощ. Без пожелания. Без здравей. Перманентно приказване. Не се вижда краят. Мари, ти си гениална! Така не можем да спрем думите един към друг. Идеята отлежа достатъчно. Стойностните неща наистина имат нужда от време. Разбирам какво искаш да кажеш, но за творбата обаче няма време. Улавям емоцията и я пускам за четене. Да пиша не е лесно. Товар е. Нямам право да мълча, да стискам, да преценявам, да премълчавам. Нямам и избор. Ако изкуството изисква жертване, готов съм. Налага ми се да живея на границата, защото така усещам, че дишам. Стича се сълза. Нов ред.

Ако можех, щях да скрия всичко. Не се родих ненормален. Някой ме направи такъв. По стените си имам няколко хиляди спомена. В мислите имам директен път към тефтера и молива. Нищо не е нормално вече, но можем да попитаме, дали странното всъщност не е нормално. Пиша и знам, че с малко невнимание мога да потроша всичко. Но не мога да спра. Добре дошла върху червеното килимче по пътя към странностите. Ако плаша, прости ми. Ако бързам, прости ми. Ако греша, прости ми. Редовният човек щеше да предприеме определените действия, но не ми е по вкуса човешкият подход. Животът е като творчество. Несигурен, но истински. Самозаблуждението не помага. Светът е крайно относителен, но когато си говоря с теб, Мари, шизофренията става симпатична дума със смешно звучене и красива рамка...

И не ми е по силите да ви кажа как завършва една история, която дори не е започнала...

Закъснях с 30 секунди

2011-06-15T10:49:00.007+03:00

Под монотонните звуци в студената стая,

графитът се впива във белия лист.

Сред басови удари мисли чертая

и тихо се моля денят да е чист...

a l'abandon by ~gabriellemallinus

Прието е когато свърши, да си купиш една хубава бутилка с пиячка и кутия тежки цигари. Целта е простичка. Да притъпиш едната болка с другата. Когато оближеш слузестата путка на сутринта така трябва да те боли главата, че да си нямаш сили да си спомниш какво се е случило вчера. Аз постъпих по друг начин. Среща! Настървен! Надървен! Плача по пътя... Любовта и купоните никога не са се погаждали. Да се бях сетил. ”Всички нещастия на човека се дължат на това, че той не може да седи спокойно в една стая”. Стой ти спокоен в моята стая. Да недовиждаш тук е нужда, не недостатък. Най-нелогичното нещо е да ревеш между четири шарени стени и един шарен таван. В тоя град се реве без задръжки. Плуваме в сълзи и сополи. Дишаме сълзи и сополи. Но никога не можеш да преядеш със сълзи и сополи. Вземат, че ти стават вкусни. Реве се здраво: В детската градина, в училище, в парковете Заимов, Борисова градина, Княжеска градина, Градска градина. Между другото според Уикипедия в ”Категория паркове” попадат Централни софийски гробища. Аз съм плакал пред 6 момичета, поне 10 хамстера, няколко улични кучета. Плакал съм в градския транспорт. Плакал съм и в такси, но от миризмата на шофьора. ”Обезщетението е само стопанско-изравнителна последица”. Реве ми се всеки път като чета тези небивалици. Но най-много съм плакал в шарената си стая.

Битовизмите са мъничките сметки на мозъка, които ни карат да убиваме ментално. Това, което се случва в момента част моята простотия ли е, бивам попитан. Отговарям изкривено : ”След няколко часа, независимо дали ще се завра главата между циците ти или не, ще пиша за своя пенис, в твоята уста, с твоето моливче за очи, в твоето розово тефтерче, специално за теб”.

Закъснях с 30 секунди. Мацката изчезна за около 3. И нищо. Никаква логика. Всяко действие е изолирано. От събуждането си не знам защо си правя кафе. Защо излизам с хора? Какво търся? Къде отивам? Какво целя? Като странник в безименен град. Лутане без посока и идея. Абсолютно нищо не се получава. Ревеш. Изпиваш бутилката. Ревеш. Изпушваш цигарите. Ревеш. Излизаш с хора. Ревеш. Сменяш схемата. Ревеш. Търсиш нещо. Ревеш. Намираш нещо. Ревеш. И най-хубавите ти мигове да са тези, в които не мислиш за себе си. Да си човек значи да ревеш. Хората са студени, рационални, зли. Егоизмът уби красивите създания и остави хората. Дали вече не сме като тях? В две скрити кутии за обувки са запазени всички дребни части от пъзела, който някой ден ще ни направи отново като онези малки усмихнати същества. Или пък няма... Времето ще мине, всеки ще се лута. И вероятно можех да се държа нормално. Вероятно и сега мога да се държа нормално. Но бил ли съм някога нормален в твоите представи? Ако не бях такъв щяхме ли да постигнем всичко? Рано или късно светът трябва да бъде подреден. Любовта и купоните наистина никога не са се разбирали. До този ден, всяка мисъл трябва да остане написана. Будя се като Гай Пиърс в Мементо. Когато съм сам се налага да пиша, иначе ще се изгубя напълно. По правило човешката мисъл иска да си такъв, какъвто те харесва. Затова хората избягаха. И когато си себе си, бягат далеч. Ревеш. И нищо не е толкова лесно. Не е като да смениш филм на ужасите с анимационно филмче. Ревеш.

Още една задънена улица. Историята на моя живот.