На две колела

Снимки: Константина Василева

Пътуването на две колела има своят абсолютно неповторим чар, независимо дали става дума за (вече ежегодните) пътешествия с мотор до морето или промъкване с колело из софийските улици и тротоари. Докато моторът придава поне малко мъжка сила и мощ, професия Колоездач си остава рисково начинание на пълен (не)дъждовен работен ден с висока вероятност за злополуки и нулева застраховка срещу контузени крайници и квартални джебчии.

Тази сутрин изданието на Mоята новина по Nova буквално ме ужаси с видео как кола съвсем буквално отнася велосипедист(ка). В случая дамата е в нарушение, защото като че ли далеч не всички са наясно с (или поне масово не спазват) правилото, че на пешеходна пътека колоездачът е длъжен да слезе и да бута колелото си.

Безброй пъти обаче ми се е случвало шофьори с видими външни белези на прага между homo sapiens и неандерталци почти да ме отнесат дори, когато спазвам съвсем стриктно всички правила за движение- пеша и на колело. Някак си никой никого не пази на пътя и колкото по-малко прегради има между теб и другите превозни средства, толкова по-голям риск има удоволствието от карането да завърши зле- дори да си карал по най-внимателния и съобразен с правилата начин, за съжаление не всички останали на пътя са толкова съвестни относно собтвената си роля в движението.

Българските шофьори се смятат за въздесъщи Властелини на пътя и самураи на четири гуми. Ако (не-дай-си-бо-же!) са със скъпа кола (своя, на тате или на гаджитУ) нещата стават съвсем изпълнени със съспенс : ще стигнеш ли жив до крайната дестинация или не? Колко пъти ще получиш микроинфаркт? Като ти отнемат предимство ще ти намигнат ли свалячески (и това се е случвало: тъкмо щях да ритам броня, когато просто онемях...) или директно ще се псувате (тук в употреба влизат всички научени в Италия жестове)....

Изобщо: Хичкок на две колела.

Добрата новина е, че като че ли нещата стават по-добре с всяка изминала година. Преди 3 години при отиване на работа рядко засичах други ентусиасти на колело, сега вече значително повече хора се придвижват така, което постепенно прави и шофьорите малко по-привикнали към останалите в движението и по-съобразителни. 

Липсват обаче доста неща, за да стане София истински добре пригоден град за каране на колело- така както са повечето европейски столици:

1. Адекватни (и близки до човешката логика) велоалеи

Няма как да сложа снимки на най-куриозните изпълнения в стил Абстрактно велоалейно изкуство, защото освен безумно измислени, повечето алеи са некадърно и неустойчиво направени. С други думи:  маркировката на най-впечатляващите места вече е напълно изтрита (снимката горе е взета от Rubbish- блог на Благой Попов и услужливо припомня  Жълтия период на творците-експресионисти на алеи около 2009).

За този период, както виждате от Exhibit A са характерни разчупените линии, бунтът срещу ограничеността на геометричните форми и творческият подход към тротоарните препятствия.

Изобщо до такава степен мислим извън кутията, че стигнахме до 9GAG с най-силните представители на жанра Софийски градски велосипедни пейзажи. Изложбата е под наслов: Велоалея с изненада. (да не се бърка с Плочките-изненадки: друг важен момент от разчупената улична архитектура на столицата, предизвикал спонтанни позиви към не една и две майки).

За малко да забравя: имаме си и алеи в стил Dextrophobia rooms с прилежаща загадка: как да вляза и изляза от тази алея или да направя връзка с друга приемлива за колоездач пътна артерия, когато алеята започва от полуадекватно за каране място и завършва в откровено опасно за живота такова.

2. Възможности за паркиране

Макар да има все повече колоездачи, все още сме далече от страни като Дания, Холандия и Белгия например (снимката горе е направена в центъра на Льовен), където масовото придвижване на две колела е довело до обособяването на многобройни вело-паркинги.

В последно време има някакво раздвижване: близо до някои по-централни места се появиха метални стойки за връзване на колела. Все повече заведения и дори офиси започнаха да слагат стойки в дворовете си (дори съвсем малки квартални бисери като любимия Търтей), но проблемът с нормалното вело-паркиране (особено ако има още няколко човека с колела, посещаващи същото място) и най-вече вкарването на колела в сгради е все още сериозен.

Да не говорим за високия брой кражби- не само от улицата, но и от стълбищни площадки вътре в сградите и места, които за нормалния човек  минават за "безопасни", но очевидно не са никаква пречка за наглостта на крадците.

 Yerka предлагат супер находчиво решение с гениален проект за рамка и система за заключване в едно (вижте видеото долу), но тъй като не всички могат да се сдобият с такова колело може би не е зле да се помисли за подобрения на обществени места и заведения, които да улеснят все по-многобройните колоездачи в града.

3. Инфраструктурата

Това е проблем и когато си пешеходец, и когато си шофьор, пък какво остава когато си на две колела. Инфраструктурата в столицата е под всякаква критика с изключение на няколко райски острова като велоалеята по Борис III и ...ами не се сещам за много други по-продължителни равни отсечки с прилична настилка и безопасно обособена зона за каране освен парковете.

Бул. Витоша уж имаше по една велолента във всяка посока, но дори когато нямаше маси и барчета върху тях, беше пълно с пешеходци с остро ниска култура на движение, които може и да не удостояваха с внимание пешеходната зона, но задължително поклащаха бедра по велоалеята и жестоко се възмущаваха ако намекнеш за предимството си с помощта на звънец или от-учтиво-до-леко-вбесено "Ще може ли?"....Някак си... така... не те ли е срам да искаш да минеш с колело  по велоалея?

Карането по улицата е нещо средно между езически ритуал за самобичуване и самоотвержена самоубийствена мисия. По никакъв начин не си представям как човек, който живее в Обеля, например, може спокойно да ходи на работа с колело до Младост. Оставете разстоянието: за един велоентусиаст то ще е по-скоро хубава тренировка, отколкото проблем, но самата мисъл за маршрута дотам кара кръвта ми да замръзне във вените.

И това важи за по-стабилните велосипеди. С моето ретро колело нещата са достатъчно крехки дори в центъра, където вече знам всяка дупка, случаен релеф, абсурдно висок тротоар, изкъртена шахта и random отсечки с павета по пътя ми.  Тънки гуми + софийски улици = (буквално) разтърсваща комбинация. Особено ако пренасяш неща в кошницата.

Така де- от време на време ти се ще да гледаш напред като допълнение към удоволствието от карането, не само да стоиш забил поглед в земята със задействано зрение тип T1000, което сканира околоността за внезапно осенени от вдъхновение да се изместят с един метър наляво пешеходци, улични кучета, притичващи деца-камикадзета, дупки, локви, акита и т.н.

Още по-забавно става, когато вали. Вече свикнах да карам с една ръка и с другата да държа чадър, но нищо не може да те скрие от притоците на Нил, които текат в краката ти. Евентуално качване на краката нагоре в стил Герой от детско филмче кара колело може да те спаси донякъде.

Но нищо не може да те опази от стремоглавите шофьори! Българинът е сам съм си рекърдс (и) на пътя. Никой друг не го интересува. Дори да стигнеш що-годе сух с колело и чадър, на последната пряка все ще се намери някой прероден местен Айертон Сена, който завива с мръсна газ през локвата и те изкъпва с прецизността на автомивка от глава до пети (и това се е случвало).

Дори конкретен човек да внимава повече- кошмарната инфраструктура има основната вина за подобни ситуации- ако пътят е равен, добре направен и без дупки такива кални езера няма как да се съберат. Има доста за оправяне - не само в рамките на града, но и като цяло с нашенските пътища- независимо в каква роля сме: пешеходци, колоездачи, мотористи, шофьори на коли, автобуси, тирове, фадроми.

  

Но да погледнем нещата от хубавата страна: още е топло и става за каране :) 

Поне до ноември ♥